След няколко месеца нечовешка носталгия, реших да се върна при корените си, върнах се и тялом и духом. Върнах се и към всичките си пороци – цигари, лоши мисли, неподходящи мъже....Върнах се, опитвайки се да намеря мястото си, смисъла си...избора ми е толкова труден, да избера разума или сърцето, избор за цял живот. Чакам знак, който да ми подскаже...Върнах се при този, който не че не може, а откровено не иска да намери място за мен в сърцето, душата и живота си който ми отделя по един час на седмица, за да се наслади на тялото ми, да усети аромата ми, да проникне в топлата мен, след това забравя, че съществувам до следващата седмица. Човека, който винаги успява така изкусно да бръкне с пръст дълбоко в гангренясалата рана, зееща в сърцето ми, човека от който се опитвам да избягам вече година и половина, но краката ми не помръдват, отказват да слушат сигналите на мозъка, чуват само гласа на тая мръсна и дълбока рана....,човека, който се надявах да види в мен истината и топлата ръка на рамото му, и добрата дума, и спокойния глас, и верния поглед. Човека, който каза, че му липсвам много, докато бях далеч, а който когато ме видя след толкова време ме посъветва да си намеря мъж, за да осмисли живота ми, да се върна, там където съм била досега, защото в тая държава за мен място нямало, реализация нямало. Човека, който с лека ръка ще забрави за мен, просто защото никога не ме е запомнял.
Какво да правя, дали да остана при този, който ме обича, но аз не обичам, при този, който ще даде живота си за мен, но аз за него не, при този, който е готов да загърби всичко и всички заради мен, дали това не е орисията ми, да живея без любов, дали всъщност тая пуста рана подсъзнателно не се нуждае от него, да я зашие с дебели конци и никога повече да не се отвори. И така сърцето да остане здраво, но празно, докато един ден не спре.....
