Baby

Не искам да имам дете, не изпитвам нужда да имам дете, дали ми е ръждясал биологичния часовник, но не изпитвам нито физическа, нито някаква друга нужда да имам дете. Много хора, ще искат да ме убият с камъни, като прочетат това, защото така „не е редно”, само че ако можехме да живеем поне три живота, единия специално щях да го посветя на „щото така е редно”, ама понеже имаме само един, ще го живея както искам....

Не искам дете, щото не искам и то да живее, както е редно, не искам да чува още в корема ми крясъците на баща му, да усеща вкуса на сълзите ми, не искам детето ми, да се роди в някоя скапана болница, където се плаща скъпо, но нищо не е това което е, не искам да се страхувам какво ще яде, къде ще яде, кой какво ще му предложи, кой с какво  ще го излъже, когато не съм до него. Не искам да разказвам вечер в детската стая приказки, докато баща му и той не знае къде е. Не искам да знае какво е да те скъсат на изпит, не искам да знае какво е спортна злоба, не искам да знае какво е да бягаш от час. Не искам да знае какво е да пречупят волята ти, да те насилват, да те злепоставят. Не искам да плача и да умирам с него, всеки път когато  разбиват сърцето му, не искам да видя обезверените му очи, които не искат повече да познават любовта...не искам да се налага да го убеждавам, че живота е хубав, щото не е , не и тук.  Не искам да го убеждавам да избяга и никога да не се обръща назад, дори заради мен, Не искам да се чуди за кого да гласува, за да са добре, евентуално неговите деца, не искам да търси работа от врата на врата, не искам да знае какво е криза, какво са пари, какво е болка, какво е телевизия, какво е клюка, изневяра, компютър, Ipad, какво е предателството, какво е да те гледат в очите и да те лъжат, какво е да ти обещават празни приказки, не искам да знае, какво е да мечтаеш, щото мечтите са безплатни,.... и платени пак трудно се сбъдват....не искам да познава смъртта, не искам да плаче на нечий гроб, не искам да знае какво е да остане някой завинаги в сърцето ти, не искам да знае какво е религия, какво е утопия, какво е да не си свободен. Не искам детето ми да бъде нападнато от някой изверг посред нощ, в парка, на онзи да му се размине, а аз месеци наред да не мога да си върна детето. Не искам да знае какво е самотен родител, какво е развод, какво е неразбирателство, отмъщение....не искам да му тежа, когато остарея, когато се разболея.....но най-много не искам дете, защото след това, аз никога повече няма да бъда същата...

Изневярата......

 

......най-големият ми страх, страхът с който живея най-трудно. От малка познавам изневярата – баща ми изневеряваше на майка ми (твърдение подплатено със солидни доказателства), майка ми изневеряваше на баща ми (сериозни подозрения, без доказателства)в училище изневери колкото искаш и досега непрекъснато ме преследва, мъжете изневеряват на приятелките ми  и то без да се крият,   дали защото искам да спре да ме е страх от нея, започнах и аз да изневерявам – на всеки и на всичко. Изневерявам понякога на кафето си сутрин, прекрасно кафе с irish нотка, а вместо него в устата ми се излива някаква обикновена кисела арабика. Изневерявам понякога на косата си, която обича да е спусната, лека и ароматна, аз я връзвам и пристягам, пречупвам и тъпча с какви ли не химикали. Изневерявам понякога на едното си куче – енергичното, слабичко, целуващото и ближещото с онова - спокойното, мекото, ненатрапчивото  и така улегнало. Изневерявам понякога на любимата си книга със някое евтино, избеляло и абсолютно безполезно списание. Изневерявам понякога на тялото си, като го тъпча със мазни, тежки и вредни храни. Изневерявам понякога на парфюма си, който цял ден ме чака в кошницата с гримове, да натисна леко флакончето и нежните му пръски да се слеят с кожата ми, за да си казват хората  - „парфюма и е страхотен”.  Изневерявам понякога на приятелите си, изневерявам на семейството си, изневерявам на принципите си, на стила си, на деня си, на храната си......но най-много изневерявам на него...така да ме е страх.....за това ли искам да съм свободната, неангажираната, лиричната, но смелата, нежната отвън,  но непоклатима от вътре, непукистката, ненуждаещата се от половинка, ничията, ама ми се случва и на мене, няколко пъти....да съм половината и на мен да са ми половина...а така ме е страх, че някой ще дойде и ще разцепи с трясък и безскрупулност едното цяло. За това ли обвързването така ме плаши, за да не ме стъпче най-болезнената изневяра на света. За това ли аз разбивам на пух и прах нечие цяло, за да спре да ме е страх....или просто си търся оправдание....затова, че не мога да бъда вярна, на никого и на нищо.

 

Бях вечността и дори не докоснах мига,
бях самота пред затворена стара врата,
бях и очакване, минах през дните си, скрита във времето бях,
търсеща мойта звезда, дълго бях светлина,
бях радостта и сега аз съм дъжда.

Какво ще стане ако знам, че ще умра утре. . .

 

Мисъл първа – ами близките ми??? . . . 2 броя родители, които обожавам,  1 брой гадже, за което бих умряла и пожелание и 2 броя приятелки – толкова истински обичани, че веднага да ми се явят в главата, когато стане дума за умиране. За тези 5 човека обаче, важните, дадох ли всичко, направих ли всичко, докато можех . . . . . Казвах ли им всеки ден, че ги обичам, показвах ли, че те са специални и са в живота ми за да го направят по-добър, по-смислен и всеки по свой начин го допълни така, че аз да имам всичко. Според мен, всеки от нас трябва да казва на хората около себе си постоянно, колко важни са те и колко ги обича, трябва да ги прегръща и целува постоянно, защото никой не знае кога въртележката ще спре. И ако един ден си отидеш спонтанно, те трябва да знаят, че си ги обичал. Трябва да си им казал всичко хубаво и направил всичко възможно и когато те няма, да не е останало нещо неизказано. Нещо скрито, а толкова важно за да могат хората да са щастливи.

Родителите ми -  най-страхотните на света.

Гаджето –  той е човека!  http://noangelswithoutwings.blogspot.com/2011/05/blog-post_30.html                           

Приятелките – това е целия колорит на света, събран в две жени.

Благодаря на Господ, че ги имам всичките!!!

Очевидно това са първите неща за които се сещам при такава опция. Дали обаче бих могла да променя нещо, изградено по даден начин за 30 години, само за 24 часа. Няма шанс! Дано съм успяла през тези години да им втълпя какво са за мен и че съм такава, каквато съм благодарение на тях! Дали са успели да разберат, че сърцето ми става на грахче, когато някой от тях е болен? Дали предполагат, че понякога плача от умиление, че ги има? Дали предполагат, че паля свещичка за тях всяка неделя и от сърце се моля да са щастливи, всеки по начина по който той желае? Дали са усетили, че когато им се случва нещо хубаво се отразява дори на колегите ми, защото аз ставам толкова щастлива? Едва ли знаят всичко това!!! Но не е и нужно, важното е само вътре в себе си да знаят, че ме имат и че когато и да им потрябвам ще бъда там . . . . за тях . . . . Няма нищо по-важно на този свят от хората до вас. Повярвайте ми, нищо!!! И може би не съм имала „късмета” да се родя в семейство на аристократи, милионери или звезди, не съм се омъжила за принц и приятелките ми не са като Парис Хилтън, НО АЗ ИМАМ ВСИЧКО!!! Обичана съм толкова, колкото позволява човешкия капацитет да се обича и наистина не искам друго. Само да продължавам да ги имам до себе си до последния си дъх и Бог да ги пази. 

Мисъл втора – дали бих изживяла живота си по същия начин??? Тук първо ми идва да кажа НЕ. Зациклям някъде в миналото, където бих променила мястото на образованието си, няколко безсмислени връзки и една особено дълга, но също така безсмислена и още няколко неща – твърде лични, но не чак толкова съществени. След това обаче се замислям, дали точно тези неща не ме направиха днешната аз? Дали не трябваше да се разочаровам точно N брой пъти, или да ме наранят точно толкова, колкото са го правили? Дали не е трябвало аз да наранявам, за да почувствам, че не искам да го правя в бъдеще? Дали местата на които съм била не са ми осигурили възможността да срещна тези хора, които пък после са ми дали необходимите уроци? Всеки завой, всеки избор, всяко намигване и ръкостискане, всяко усилие и всяка целувка . . . ето ме, това е крайния резултат. Дали бих изживяла живота си по същия начин  - ДА.

Мисъл трета – да бях пътувала повече . . . да опозная нови места, хора, култури. Да се смея на щуротии, сътворени от мен и любимия човек. Да се науча да плувам и да се гмуркам. Да танцувам докато пътувам. Да пея на някой площад. Да си открадна цвете от пъстър пазар. Да сляза до ресторанта на хотела по кърпа, за да взема лед J.

Иска ми се да действах с по-голям размах, да си вярвах повече – че мога, че знам, че нещата зависят от мен и че ще успея. Никога не съм се съобразявала с общественото мнение, но мисля, че трябваше да задълбоча това . . .Суета, парадност, лицемерие, борба за превъзходство и безкрайна конкуренция – Не! Благодаря! Да бях мечтала повече, да бях се усмихвала повече и да бях играла повече на „Предай нататък”.

Поне в едно съм сигурна влюбвах се и обичах безумно. Раздавах се и се раздавах на 100%. Печелех и губех любов и винаги като за последно. Любовта винаги е била това, което ме изпълва. Само тя е истинска и ако съм обичала повече отколкото са ме обичали, не само не съжалявам, но и съм горда с това!!!

Мисъл четвърта – Когато започнах да пиша плаках много. Плаках, че не съм постигнала кой знае какво, плаках, че не оставям нещо съществено след себе си и че имам ежедневни, прозаични проблеми. Плаках и за пропуснатите и неосъществените мечти.. . .

Сега се усмихвам. Вдъхвам от аромата на лятото и се радвам, че никой наистина не ми е дал точно още 24 часа и сериозно мога да поработя върху Мисъл трета. Ще направя нещо добро за някого, ще се усмихна на непознати и отново ще кажа на хората около себе си колко много ги обичам . ..

Той е . . .

Дали има нещо по-прекрасно от това, да обичаш някого повече от себе си. Може би на невлюбените, необичащите или песимистите в това отношение следващите редове ще се сторят смешни, но аз искам да кажа . . . . . да опиша как се чувствам и вероятно ще бъде прието като обяснение в любов. Нека! Не се срамувам и вярвам, че човек трябва да цени каквото има, в момента в който то се случва. Че трябва да му се радваш докато то разцъфва.

Както се пее в една песен – не искам да заспивам, защото ще ми липсва и предпочитам да го гледам докато спи, за да не пропусна нищо. Безумната нежност, която изпJfитвам, когато се усмихва в съня си е всепоглъщаща. Когато заспивам в ръцете му – най-сигурното място на света. Там намирам спокойствието, уюта и топлината, от които имам нужда за да съм аз и да имам сила за всичко друго. Утрините – свежи и животворни имат смисъл само когато го целувам нежно с чаша кафе, а той отваря очи с „Обичам те”. Ангел! Душевния оргазъм е несравним. Не че омаловажавам другия, все пак след цялата описана нежност и животинското си пробива път . . и то как . . . а това нежно създание от по-горе напълно се вписва в първичните ми помисли и пак ме прави щастлива. Ама много! По много пъти! Повече от всеки друг! Е може ли да не даваш всичко от себе си за такъв мъж !? Може би няма да ме разберете, ако кажа, че нищо друго няма значение - само той да е щастлив, но явно получавам достатъчно за да искам да върна жеста и да го побъркам от щастие.   През деня – смси пълни с мноооого любов или неприлични предложения, които еднакво ме побъркват и след 3 години сякаш се влюбвам за пръв път и сякаш правим секс за последно. Убийствена комбинация. Акъл не ми остана в трезво състояние. А той ме омагьосва всеки ден, изтръгва ми душата, а аз не се дърпам – нека е негова, стига аз да имам сърцето му.

Караме се, разбира се. До лудост. До кръв. Побърква ме. И аз него. От гамите на светло розово и синьо през останалото време, в скандалите бълват черните демони на болка, разочарование и обида. Но после . . . . ние се обичаме. Аз разплакана, той бесен, единия целува другия, или просто го погалва със „Съжалявам” и ето ни пак . . . Това е най-прекрасния мъж!!!

Предполагам, само когато обичаш така, път за изневяра няма. Защо ли? Защото другите мъже са само фон, само околна среда и никой не е по-красив от моя. Никой не си струва толкова и никой не може да ми даде това, което той може да ми обещае. . . .

В този живот няма гаранции, няма сигурно безоблачно бъдеще и вечна любов. Утре аз ще срещна друг или той ще спре да ме обича, но дотогава ще сме най-щастливи, ще поема всяко предизвикателство и ще отида през девет планини в десета . . . заради него, заради моя принц и той го заслужава. Сега!

Суеверна съм, не смея да извикам пред света „Обожавам го”, но това излеяние е моя начин да кажа, че си струва да се пробваш. Струва си да обичаш така и през глава да се впуснеш в една нова любов, която да се окаже кратка и бурна или да върви с вас двамата до края. Ако все още някой се страхува от това, ще му кажа, че дори и да боли, дори да разбият сърцето ти в асфалта ще мине време и всички тези болки и преживявания ще те направят точно най-идеалния  за другия човек, който те чака.