I know something about love . . .

 

 

 

Тази сутрин ми се случи нещо, което ме втрещи и ме накара да се замисля за неща, които никога преди не са ме занимавали. Никога не ми се беше случвало от толкова близо да се сблъскам с грозната истина за един друг свят, който сякаш съществува под нашия.

Облечени добре, намазани и със скъпи миризми около себе си, носещи гордо модерни аксесоари и забързани за работното си място, посредством луксозна кола аз и гаджето ми слизаме по стълбите на входа както всяка сутрин. Още с отварянето на вратата на апартамента усещам странна и супер отблъскваща миризма. Първоначално не обръщам внимание, но слизайки надолу тя се засилва до степен, че аз решавам, че в следствие на дъжда миналата вечер са влезли мокри кученца и тази смрад е от козинката им. Първа стигам до последната площадка и на пода виждам една глава с мнооого коса и инстинктивно спирам и се връщам назад, а пулса ми се ускорява доста. Младежа идва след мен, аз му казвам, че долу има човек и продължавам някак си бавно и неволно да връщам още стъпала нагоре. А той, разбира се, е мъж и след изненадващата гледка тръгва смело към човека който спи до вратата. Оказа се, че не е сам и още една симпатична женица лежи до него върху огромно количество кашони, торби с някакви неща, парцали и не знам какво още, но пространството около тях беше запълнено до дупка. В момента в които моето момче стигна до тях мъжа скочи и се залепи за стената. Имаше толкова много коса, че всъщност така и не видяхме лицето му. Миризмата беше убийствена. Ние минахме покрай него, а той излъчваше страх и напрегнатост, докато дамата не помръдваше. Лежеше на хладния под, покрита с разни неща и само благо ни се усмихваше. Успяхме да се промъкнем между килограмите боклуци и излязохме. Качихме се в колата, а аз може би съм много тъпо парче, но само за тях мислех.

            Животът е като кръгово – в един момент си от тези с предимството и всички се съобразяват с теб, а в следващия си без предимство и просто гледаш отстрани докато другите си минават. Няма гаранция за нищо и никой не може да каже как и къде ще си утре. Замислих се, че можехме да се направим на тези с предимството – да се държим гадно с двамата бездомници, да викнем куки, или ако гаджето ми беше някой селянин комплексар можеш да ги изхвърли или да ги бие . . . не искам да мисля за такива моменти, които те със сигурност са преживявали. Може би тези хора са имали нормален живот, семейства, уют и топла храна. Може би някои от тях са имали повече от нас. Най-вероятно никога повече няма да притежават нещо повече от кашоните и парцалите, но това не е причината да ги възприемаме като нищожества. От момента в който са заживели на улицата, те са станали други хора предполагам. Без гордост, достойнство, ценности и мечти. Хора които не се опитват да живеят нормално, а да оцеляват. Очите ми се насълзяват докато пиша, но никой не заслужава да стига до там /разбира се изключвам нещастниците, които живеят така, просто защото за нищо друго не стават/.

            Контраста който усетих от допира с тези хора ме отрезви. Не съм милионер и не се мисля за нещо повече, но когато ти се озъби такава действителност те обхваща едно странно чувство на спокойствие и благодарност за това което имаш. Липсата на храна, вода, баня и всякакви други елементарни удобства не прави тези хора животни. /не искам да обидя животните, обичам ги безкрайно много/ Прави ги зависими от нас. Безумно беззащитни и подвластни на волята на някой с предимство. Странно е, може би, че през цялото време от както отидох на работа мисля, че ми се иска да се върна и да им дам нещо нормално за ядене. Само ако не беше тази смрад около тях, аз лично нямаше да имам и нещо против да спят във входа и да им помагаме с каквото можем. Знам, че част от вас ще си кажат, че проблема си е техен, че са гадни и мръсни и ако искат нещо да се промени – ми да си го променят. Може би не съм права, или ви звучи изкуствено, но поведението ни на разумни, зрели индивиди трябва да е благородно и даващо, щедро и обърнато към по-слабите. Да не започвам темата за бездомните кучета и отношението на „европейското” ни общество към тях. Направо освирепявам. Исках да ви споделя това и да чуя и вашето мнение . . . . никога до днес не бях се замисляла за тази фрапираща нищета, за болките на тези хора и абсурдното им съществуване.

Странно е  . . . . колко нива има в нашето общество и колко различно е всичко, когато можеш да гледаш отгоре, както е казал Маркес имаш право да гледаш един човек отвисоко, само когато му помагаш да стане.

Просто няколко мисли . . .

Защо не мога просто да се отпусна и да съм щастлива с това което се случва? Защо сякаш постоянно живеем заради нещо друго, а не заради това което имаме в момента? Веднъж някой ми каза „Спри да очакваш какво има зад ъгъла и виж какво става на улицата по която вървиш”. Не се получава обаче. Свикнали сме да правим планове и да очакваме да се случи нещо друго, нещо очаквано или изненадващо. Да вярваме, че предстои по-доброто, по-интересното или нещо за което сме работили или мечтали дълго време. Че живота е това което се случва докато кроим планове за бъдещето е ясно. Оглеждам се и като се замисля . . . .от какво съм недоволна. Имам почти всичко, което е в рамките на нормалното да имам в тази страна, тази среда и по това време. Не съм  супер богата, не съм и най-красивата на света, но пък имам нещата, които според моята ценностна система са много важни. Все още съм на 30 и изпаднала в дълбок размисъл установявам, че ако постоянно не се обременявам с това „какво можеше да бъде”, ми аз съм си щастлива бе. Очакването, надеждите, мечтите, страховете . . . .колкото повече възрастта ти напредва, толкова повече необясними и най-вече несъществуващи до сега въпроси, се появяват в главата ти. Някои хора стават суеверни  - някакви странни неща  правят. Излизат с десен крак, влизат с ляв, въртят се като видят черна котка, не се къпят в понеделник, не се подстригват във вторник – направо луд ставаш . . . това допълнително натоварва и без това вече смахнатата ситуация. Други пък го удрят на компромиси с всичко и всички основно със себе си – да не би да останат сами, ако са много взискателни, да не би да си загубят работата, ако искат повишение на заплатата, да не ги зарежат приятелите ако не се съобразяват с техните желания и пр. А трети го удрят през просото. Нещо като „Аплодисменти за момичето, което заряза всичко и отвори бар на плажа”. Е този вариант ми харесва най-много. Не че ще го последвам – момичето, но понякога в момент на мечти ми се иска да дам размах на душата си. Да не живеем в кутийки /различни по размер, разбира се/, да не ходим на работа, само защото трябва нещо да се яде и да не се ограничаваме в „рамките на нормалното” и благоприличното. Майка ми обича да казва, че с възрастта човек не се променя, увеличават се само задръжките. Когато ми го каза, а аз бях на 20 си помислих „Тая жена кви глупости ми говори”. Сега на 30 съм готова да го кажа на моето дете, ако имах такова. Това е като с книгите – четеш „Престъпление и наказание” на 18 и ти се вижда ужасно тъпа, мудна и безинтересна, четеш я на 25 и започваш да откриваш моменти в нея, които сякаш не са били написани преди 7 години, четеш я на 30 и те завладява, на 50 сигурно ще ми стане любимата . . . .Абе аз от къде почнах  . . къде отидох . . . Та мисълта с която почнах всъщност беше за невъзможността ни да ценим, това което имаме, в момента в който се случва. Ясно ми е, че човек винаги се сравнява с тези които имат повече. Ясно е, че пък тези които търсят оправдание за неполучени неща се сравняват с тези които имат по-малко. Аз искам да съм по средата и да осъзнавам, че Бог винаги е бил благосклонен. Ако човек успее да намери баланса, ако намери неговото си вътрешно равновесие – неизбежно ще бъде щастлив. Дали си дебела, дали  не караш последен модел автомобил, дали в момента няма кой да те обича или не живееш в къщата на мечтите си . . . ако се огледаш най-вероятно ще намериш причината нещата да са точно такива каквито са. Всичко си е в нас самите. Вярвам, че трябва да сме реалисти и да знаем какво губим когато печелим и обратното. И най-важното – няма смисъл да оценяваме нещо чак след като го загубим, нали!? Избрах няколко цитата за да ви убедя, че щастието е тук и сега и трябва да си го пазим. Дано успях да ви поразведря, а  гурото Дугпа Ринпоче ще свърши останалото:

1. Това, което ни носи щастие, може да ни причини и тъга. Не бъди роб и мъченик на своите страсти. Научи се да ги надмогваш. Тогава радостта ти ще е по-голяма.

2. Щастието е обляна в слънце душа. Във всяко нещо търси ярката светлина.

3. Само мигът е вечен. Ние никога не вкусваме докрай нашия миг.

4. Надменността, арогантността са жалки защитни средства. Освободи се от тях и ще премахнеш дистанцията, която те отделя от другите.

5. Щастието се състои в това да откриеш част от вечността, скрита в другия, и да я припознаеш като своя.

6. Щастието се дава на онзи, който е победил страха си  да живее и да възприема живота като една свещена искра в нескончаемата поредица на епохите.

7. Дарявай щастие, но не искай от другите да ти отвърнат.

8. Щастието е преди всичко състояние на духа, различен начин да погледнеш на света. То идва при нас, защото страстно сме го пожелали, съгласно закона за привличането и хармонията, който управлява света.

9. Обръщай се и оглеждай изминатия път. Не се плаши. Винаги събирай плодовете на миналия си опит и така умножавай своето съкровище.