Тази сутрин ми се случи нещо, което ме втрещи и ме накара да се замисля за неща, които никога преди не са ме занимавали. Никога не ми се беше случвало от толкова близо да се сблъскам с грозната истина за един друг свят, който сякаш съществува под нашия.

Облечени добре, намазани и със скъпи миризми около себе си, носещи гордо модерни аксесоари и забързани за работното си място, посредством луксозна кола аз и гаджето ми слизаме по стълбите на входа както всяка сутрин. Още с отварянето на вратата на апартамента усещам странна и супер отблъскваща миризма. Първоначално не обръщам внимание, но слизайки надолу тя се засилва до степен, че аз решавам, че в следствие на дъжда миналата вечер са влезли мокри кученца и тази смрад е от козинката им. Първа стигам до последната площадка и на пода виждам една глава с мнооого коса и инстинктивно спирам и се връщам назад, а пулса ми се ускорява доста. Младежа идва след мен, аз му казвам, че долу има човек и продължавам някак си бавно и неволно да връщам още стъпала нагоре. А той, разбира се, е мъж и след изненадващата гледка тръгва смело към човека който спи до вратата. Оказа се, че не е сам и още една симпатична женица лежи до него върху огромно количество кашони, торби с някакви неща, парцали и не знам какво още, но пространството около тях беше запълнено до дупка. В момента в които моето момче стигна до тях мъжа скочи и се залепи за стената. Имаше толкова много коса, че всъщност така и не видяхме лицето му. Миризмата беше убийствена. Ние минахме покрай него, а той излъчваше страх и напрегнатост, докато дамата не помръдваше. Лежеше на хладния под, покрита с разни неща и само благо ни се усмихваше. Успяхме да се промъкнем между килограмите боклуци и излязохме. Качихме се в колата, а аз може би съм много тъпо парче, но само за тях мислех.

            Животът е като кръгово – в един момент си от тези с предимството и всички се съобразяват с теб, а в следващия си без предимство и просто гледаш отстрани докато другите си минават. Няма гаранция за нищо и никой не може да каже как и къде ще си утре. Замислих се, че можехме да се направим на тези с предимството – да се държим гадно с двамата бездомници, да викнем куки, или ако гаджето ми беше някой селянин комплексар можеш да ги изхвърли или да ги бие . . . не искам да мисля за такива моменти, които те със сигурност са преживявали. Може би тези хора са имали нормален живот, семейства, уют и топла храна. Може би някои от тях са имали повече от нас. Най-вероятно никога повече няма да притежават нещо повече от кашоните и парцалите, но това не е причината да ги възприемаме като нищожества. От момента в който са заживели на улицата, те са станали други хора предполагам. Без гордост, достойнство, ценности и мечти. Хора които не се опитват да живеят нормално, а да оцеляват. Очите ми се насълзяват докато пиша, но никой не заслужава да стига до там /разбира се изключвам нещастниците, които живеят така, просто защото за нищо друго не стават/.

            Контраста който усетих от допира с тези хора ме отрезви. Не съм милионер и не се мисля за нещо повече, но когато ти се озъби такава действителност те обхваща едно странно чувство на спокойствие и благодарност за това което имаш. Липсата на храна, вода, баня и всякакви други елементарни удобства не прави тези хора животни. /не искам да обидя животните, обичам ги безкрайно много/ Прави ги зависими от нас. Безумно беззащитни и подвластни на волята на някой с предимство. Странно е, може би, че през цялото време от както отидох на работа мисля, че ми се иска да се върна и да им дам нещо нормално за ядене. Само ако не беше тази смрад около тях, аз лично нямаше да имам и нещо против да спят във входа и да им помагаме с каквото можем. Знам, че част от вас ще си кажат, че проблема си е техен, че са гадни и мръсни и ако искат нещо да се промени – ми да си го променят. Може би не съм права, или ви звучи изкуствено, но поведението ни на разумни, зрели индивиди трябва да е благородно и даващо, щедро и обърнато към по-слабите. Да не започвам темата за бездомните кучета и отношението на „европейското” ни общество към тях. Направо освирепявам. Исках да ви споделя това и да чуя и вашето мнение . . . . никога до днес не бях се замисляла за тази фрапираща нищета, за болките на тези хора и абсурдното им съществуване.

Странно е  . . . . колко нива има в нашето общество и колко различно е всичко, когато можеш да гледаш отгоре, както е казал Маркес имаш право да гледаш един човек отвисоко, само когато му помагаш да стане.