Strawberry flavour

От както съществува блога искам да разкажа една история, за едно приятелство. История, която все не се осмелявам да споделя, може би най-вече пред себе си.

История, която ми тежи вече толкова години, стои ми като буца в гърлото, която съм споделяла с приятелките си и все със сълзи на очите. История за една прекалено скъпа за мен приятелка, която преди време загубих, защото аз не бях добра приятелка.

Отдавна не съм писала, вече си помислих, че музата ми изчезна завинаги.

Но ето, че отново се появи в лицето на тази приятелка, за което и благодаря!

А колко много благодаря трябва да и кажа, за цялото това време през, което ми беше приятелка, само тя знае.

Беше преди много години. Запознахме се на работното ми място, тя беше нова колежка. Беше едно сладко, русо миньонче, със заразителна усмивка, с плам в очите и неспирна енергия. Изглеждаше, мила, добродушна и така вдъхваща доверие.

Беше лято и излизах полагаемата ми отпуска – тогава 1 месец. Трябваше някой да ме замества. Въпреки, че тя не беше на моята длъжност, избраха нея за заместник, поради това, че беше нова. Така започна всичко. През този месец поддържахме връзка по телефона, след като се върнах на работа просто с времето и с работата станахме приятелки. 

За мен тя беше сродната ми душа, знаеше всичките ми тайни, аз нейните също (или поне така си мислех) Оказа се, че живеем в един квартал, доста близо едно до друга. Ходехме си често на гости, излизахме заедно, въпреки че обкръжението ни беше различно от време на време се събирахме с приятелките на другата. С тогавашното и гадже също се сприятелихме, с брат й, с родители те й се запознах с времето.

Наричах я “ягодка”, не знам защо, просто така ми дойде един ден. Едно мое гадже, често ме питаше какво прави ягодата. Бяха се запознали веднъж.

С времето и двете напуснахме работата, която ни беше събрала, но се чувахме и виждахме всеки ден. Споделяхме емоции, чувства, грижи, смях, всичко което става между приятелки. Сменихме мъже, работа, цветове на коси, зими с лета, но си оставахме приятелки. Тя беше от хората, които не могат да ти откажат, беше до мен всеки път, когато имах нужда от нея, дори за някакви прищявки, можеше да е адски заета, но оставяше всичко и идваше. Винаги намираше време за всичко и за всички, само тя си знаеше какво й коства.

Само че, с времето  осъзнах, че аз не бях такава приятелка за нея, не бях винаги там, където тя имаше нужда от мен.

Така един ден тя замина с мъжа на живота си мнооооого далеч. И това беше нашия преломен момент.

Продължихме да поддържаме връзка, по телефон, по интернет, както можехме. Спомням си толкова ясно, как се притеснявах, когато дойде времето да ражда....За нея, там с него, започна новият й живот- трудно, странно, хубаво, всякакви емоции забъркани в една голяма каша, които жадно попивах от всеки нейн и-мейл. Това крехко момиче, понесе и още понася толкова много удари, и с такава енергия и положителна нагласа посрещаше всяка трудност, че ме изумяваше.

Беше й се събрало много, когато аз направих една детинска, егоистична глупост, която се оказа, че е  преляла чашата на нейното търпение. Оказа се, че с времето малко по малко, съм разбивала сърцето й, трупала е, таила е всичко в себе си и не е искала да ми сподели къде греша, с какво я наранявам, каква приятелка съм, и каква трябва да бъда. Моята ягодка изля целия гняв върху мен, съвсем заслужено. Болката, която изпитах няма да забравя, докато съм жива. Забиваше бързо и рязко ножовете в сърцето ми, защото аз бях разбила нейното.

От тогава не съм спирала да мисля за нея, опитвах няколко пъти да осъществя контакт, колко пъти се извинявах, осмислила вече грешките си. Знаех, че не мога да върна времето назад, че нищо нямаше да е същото, но исках да й покажа, че може да има приятел, който никога няма да я изостави и предаде, можех да бъда такава (донякъде исках да го докажа и на себе си) Аз самата, осмисляйки дълго време тогавашния ни разговор, останах силно разочарована от себе си, не вярвах, че съм такъв човек, докато не ми го казаха в очите.

При разговорите ни във времето, разбрах, че и други близки са я разочаровали, но такива сме ние хората – винаги нараняваме, тези които обичаме

И така опитвайки се да възстановя поне малка частичка от сърцето й, а тя отговаряйки толкова студено, далечно и просто от куртоазия, се изгубихме отново. 

И пак не съм спирала да мисля за нея и за начина по който да си я върна, нищо че отдавна вече не живее в нашия си топъл и зелен квартал, през 3 блока.....

Никога няма да забравя цветята, които ми подари, когато се изнасяше от блока, за да се събере с мъжа на живота й. Това бяха най-обичаните от мен цветя в дома ми (хаотично се сещам за разни неща) Помня всички готварски рецепти и съвети, които ми е давала, помня и любимото и кулинарно списание, по това време – “Бон Апети”

Последният път, когато съдбата ме тресна по челото със знак, че трябва отново да опитам да се поправя, беше това лято, когато пак тя- съдбата ме сблъска с човек, който плашещо изумително приличаше на нея и визуално, и по маниери, и по глас, и смеха й беше същия.

Та от скоро отново се опитвам да си я върна, и отново знам, че никога няма да е същото, но искам да знае, че аз съм там някъде и когато и да има нужда от мен, дори да не мога да дойда физически, винаги ще направя нещо за нея. Искам да знае, че не съм спирала да мисля за нея, че винаги ще е в сърцето ми и ще бъде най-скъпата ми приятелка, въпреки че не съм го показала.

За нея сигурно отдавна не съм същата емоция, същия спомен..и това ме натъжава още повече, но няма да се откажа.

Прости ми приятелко, за да мога да си простя и аз!

До скоро си боядисвах косата със руса боя (разбирайте светло кестеняво), от няколко дни вече слагам тъмно кестеняво и откакто не съм руса :) направо бликам мозък.

Обикновено идеите, думите, публикациите ми идват точно, като си легна вечер, малко преди да заспя и почвам да нижа думички и да сглобявам изречения, но ако не стана на момента да ги нахвърлям черно на бяло, на сутринта нишката се е скъсала и всичко се е пръснало в пространството.

Така е и с тези мои размисли и страсти. И реших вече да седна да надраскам  нещо, ‘щото съвсем ще забравя, че искам нещо да споделя.

Искам изрично да отбележа, че умишлено в текста използвам така наречените книжовно неправилни “съкратени огрубени словоформи” или жаргонни форми, като: “щото”, “тия”, “т’ва”, употребявам ги в ежедневния си разговор и тук се стремя да се изразявам, така както говоря с приятели и близки.  Апострофа, който слагам при тези форми символизира пунктуационно съкратеността на формата и  прави поне  изписването им  книжовно правилно. (много задълбах в ня’кви глупости)

От известно време доста се замислям за неграмотността на нашия мил народец. Непрекъснато се сблъсквам с неправилен български език. Постоянно попадам на неграмотно написани – смс-и, субтитри, обяви и какво ли още не. Всеки ден се чудя и се мая на тия мили момичета и момчета, от торент тракерите, които с такова огромно желание се наемат доброволно да превеждат цели филми. ‘Ма как, тия хора английски не знаят, а тръгнали да превеждат и то с такива елементарни правописни грешки, че свят може да ти се завие. Едвам съм се сдържала да не пиша коментари в даден сайт, да разбера аз, от къде идва тоя тъпизъм

Ами с тая латиница, ми тя съвсем побърка хората, особено децата. Аз ползвам английски, вече не помня от колко години, пиша смс-и на латиница, но никога не ме е бъркало фонетичното заместване на буквите. Особено децата, бъркат масово думите, в които има “ъ”,която във фонетиката се замества с “а” или “u” и на български продължават да си я пишат с “а”. И някак си  така си ги запомнят тия думи и те в тяхното съзнание си остават грешно написани.

Интернет пространството гъмжи, прелива от неграмотност – форуми, сайтове, блогове. Млади хора с престижни професии, със стабилно семейство пишат коментари в известни форуми, човек ще си помисли, че са писани от 5 годишно дете, толкова елементарни и невежи грешки.

Далеч съм от мисълта, че аз съм някакъв страшен капацитет по книжовен български език, ама всички сме учили в училище елементарни правила за пунктуацията и правопис в родния български, как е възможно такова невежество. Сблъсквам се постоянно и с възрастни хора и с ученици, които не знаят елементарни правила от българския език.

Т’ва определителен, пълен, непълен член, т’ва пунктуация, т’ва словоред - няма такова нещо. Като ми прати мъж, който ме сваля смс, в който има думи от сорта на: “незнам”, направо ми става лошо, как тия хора не се научиха, че отрицателната частица “не”, се пише отделно от глаголи, като: мога, искам, знам, трябва, виждам и т.н. Чудя се, когато четат книга, списание, или гледат по телевизията правилно изписани субтитри, не се ли поучават от там. Познавам хора на достатъчно високи постове и с достатъчно добро образование и самочувствие, които като ми пратят e-mail или смс с правописни грешки, и си личи, че не са неволни, направо не ми се вярва. Такива хора просто не знам как комуникират с институции и с хора и фирми от цял свят, ако не могат да пишат правилно на родния си език, какво да говорим за някой чужд такъв.

Доколкото съм запозната с разни проучвания, българите сме един от най-грамотните народи, защото образованието в България било на много високо ниво. Ама това, като гледам познанията по български на хората, не знам кога е било и колко изобщо е вярно.  И пак искам да кажа, че говоря за елементарни писмени грешки, неща които учим в съвсем началните класове, неща с които са сблъскваме всеки ден и така и някой сме успели да научат, запомнят, разберат. И така, исках аз да споделя моето отдавнашно възмущение по тоя въпрос.  

Summer in my heart

Новият брой на едно женско списание, което си купувам на всеки две седмици, ме вдъхнови днес, да споделя публично едно усещане, което ме обзема всяка година по това време - усещането за лято и как да го съхраним.

Винаги ми става тъжно, когато лятото си отива, когато чувам студеният, есенен вятър да се промъква в звънтящите златни листата на тополите, вече студените утрини и вечери, ранното оттегляне на деня. И колкото и да обичам аромата на печена тиква и кестени във въздуха, есенните боти и якенца, прохладата и свежестта, пъстрите дървета и храсти в цветовете на “Густав Климт”, лятото си е лято и нищо не може да го замени.

Нищо не може да замени леките и цветни къси панталонки, кецовете и тениските, банския, и нежното плажно мляко, плажната чанта пълна с пясък, мократа хавлиена кърпа, шума на вълните, мириса на прясно косена трева, обсипаната с маргарити, петунии, мушката, хортензии и свежи зелени алпинеуми, градина. Нищо не може да е толкова синьо, като небето и морето лятото, нищо не може да е толкова вкусно, като сочните праскови, напращялата диня, чушките с доматен сос и таратора, нищо не може да е толкова ароматно, като меките, презрели смокини и цъфналото дафиново дърво.

Нищо не може да замени летния златен загар на кожата, който придава на човек толкова здрав вид.

Незаменимо е усещането за планиране на лятната отпуска, стягането на багажа, за морето, плановете как да прекарам максимално релаксиращо и да забравя, за това което ме чака цяла година.

Обичам лятото повече от всички други сезони и все си мисля, че като зимно бебе би трябвало да обичам зимата, но не е така.

Винаги си оставям пясъка, посипал се от кърпата и банския, в плажната чанта, сложила съм си мидички, рапанчета, раковини и морски звезди в една плетена кошничка. Опитвам се и да мисля цяла година лятно, лежерно, топло, синьо, по детски наивно....

От доста време насам ми е едно тъмно в сърцето и тогава някак си интуитивно, на сърцето му дойде много тая тъмнина, и ми подсказа че трябва да си  сменя гардероба, та все гледам да се обличам цветно, слънчево, поне да не ми личи отвън мрака.

Отварям прозорците, дърпам щорите, правя си силно ароматно кафе, с мляко и кафява захар, и излизам на терасата, вдъхвам топлината, слънцето и детските гласове от парка и  доволна си паля цигара.

Какво повече му трябва на човек...!

Така се зареждам аз, от слънцето сигурно затова го обичам тоя сезон най-много, защото само тогава ми е светло и отвътре и отвън.

Затова и зимата лакирам ноктите си все в ярки и различни цветове, затова все гледам да слагам поне един аксесоар с цвят на лято, затова все се подсещам, че трябва да запазя детето в себе си, когато ходехме с баба и дядо на море и стояхме цели 15 дни. Когато играехме пред блока на ръбче, народна топка и скачахме на ластик, крадяхме дини късно вечер от търговците опънали шатра на тревната площ между блоковете, цепехме динята в масата за тенис на детската площадка и се омазвахме целите заравяйки лица в големите сочни парчета.

Тези спомени ме вдъхновяват да споделя още едно чувство, но то е съвсем друга тема, която някой друг път ще нарисувам с думи.

Искам да запазя лятото завинаги –освен пясъка в плажната чанта, там слагам и капки плажно масло, няколко счупени мидички, в едно ъгълче скатавам малко аромат от праскови и няколко семки от сочна диня, смачкана сметка от някое плажно капанче, прилежно увивам в салфетка, да не изветреят-мноооого спомени, много въздишки и сноп слънчеви лъчи вързан с ярко оранжева панделка.

Не си отивай лято, бъди винаги в сърцето ми...

for cooking with love

“Дъхът й меден също карамфил ухае

и устните й сладки са като узряло манго.

Целуваш кожата й, сякаш вкусваш лотос.

И ямката на пъпа й потир с подправки рой е.

Какви наслади крие там-един езикът знае,

Ала не дръзва да го каже.”

Беше отдавна, помня, че беше лято-жарко с аромат на косена трева. С дядо бяхме на вилата. Била съм сигурно на 12-13 години. Дядо щеше да приготвя  обяд, спонтанно реших да му помогна. Набрахме от градината зелен боб, извадихме пресен лук и още малки бебета моркови. Набрахме джоджен или както още е познат, като гьозум. Тогава за първи път се докоснах до магията на кулинарията. Дядо беше човекът, който ме научи да готвя. Той за първи път ми показа света на подправките, плодовете, зеленчуците комбинирането на съставки, продукти, вкусове и цветове. Той беше човекът, който направи готвенето мое хоби и нещо което ми носи огромно удоволствие.

Тогава сготвихме нещо простичко, зелен боб – яхния и баница с яйца и сирене.

Седнахме на терасата и изчистихме бобчето, като отрязвахме двете крайчета на всяка шушулка. Нарязахме всички необходими зеленчуци и готвенето започна

На тая възраст с огромен интерес наблюдавах как дядо реже лука и морковите, как чака олиото да се сгорещи и пуска бавно зеленчуците в тигана, няма да забравя аромата и звука на запържени зеленчуци, тихото къкрене на доматките, нежната запръжка с брашънце. Много скоро след това боба беше готов, направен с много любов за мен. След това направихме баницата. С готови фини кори, меко и солено сирене, и пресни яйца. Стана толкова вкусна изядохме цялата тава със няколко кофички кисело мляко.

От тогава не съм спряла да готвя. Постоянно експериментирам, чета, гледам кулинарни предавания, с времето кухнята се превърна в любимото ми помещение от цялата къща. Като че ли там има най-много любов, влага се най-много чувство. Винаги е толкова ароматно и топло. Дали ще мирише на прясно изпечени хрупкави кифлички или печено пилешко бутче с коричка или на лека домашна торта....

Един готвач, трябва да умее да се наслаждава на храната, да гледа на нея като на нещо ценно, а не просто да се храни, за да оцелява,

Обикновено не готвя по книга, а с въображение и спомени. Не готвя и със строги пропорции, готвя на око, единствено при десертите спазвам всичко, защото при тях това е най-важното, за да се получи желания резултат. Обожавам да пазарувам по пазарите, всичко там ми е адски автентично и свежо, представям си, че всичко по сергиите и дошло направо от нечия домашна градината, а не от борсата. Винаги има повече избор и винаги е по-цветно и ароматно. Доста често пазарувам продукти от старите баби, които се събират на входа на пазара или около него на малки щайгички наредили букети от магданоз, лапад, коприва, киселец, босилек и тук - таме някой букет лалета и нарциси.

Обичам когато се прибера от пазар да разпределя всички покупки и се залавям с готвенето. Винаги готвя с любов, разбира се има моменти в които нямам настроение и тогава естествено манджите не ми се получават. Имала съм такива случаи, в които много бързам и ястия, което ми е любимо и винаги става адски вкусно, тогава има съвсем различен вкус.

Готвя всичко, нежно бебешки супички, яхнийки, местни и безмесни ястия, свежи витаминозни салатки. Обичам да точа тесто за кифлички, да режа малки триъгълничета, да ги навивам, нареждам в голямата тава и да намазвам с яйчице. Пристрастена съм към аромата на нещо препеченко, обожавам звука на къкрещо бобче. Като малка, като всяко дете разбира се, много мразех всякакви зелени подправки, които майка ми слагаше на всяко ядене. Още с първата ми манджа обаче оцених  безценните качества на тия подправки. И сега не мога да си представя ястие без да е подправено с нещо зелено. Пак от дядо научих една лятна зелена супа, с всички възможни ядливи тревисти растения.

Все се каня да си насадя на балкона сандъчета с пресни подправки ,защото има огромно значение дали ще сложиш в манджата сушени или пресни подправки. По тая причина мечтая да имам къща с малко дворче, зад къщата да си направя пъстра и уханна зеленчукова градина.

Кулинарията за мен се оказа изкуство, което искам да овладея почти до съвършенство. Единственото, което няма  да успея да опитам е съчетанието на хубавото вино със хубавото блюдо, просто защото не обичам и не пия никакъв алкохол. Но осъзнавам какъв пропуск е това.

Имам две любими книги свързани с храната и любовта, които препоръчвам на всички любители-кулинари да прочетат:

Лаура Ескивел – “Като гореща вода за шоколад” и “Афродита” на Исабел Алиенде

-         “Всичко сготвено от любим човек, е сладострастно, особено ако и двамата участват в приготовленията и използват случая, за да се разсъбличат весело, докато белят лук или чистят артишок”

От Алиенде съм запомнила, че на готвенето и готовото ястие трябва се да наслаждаваме, като на любимия човек, като на любовта. И когато човек е влюбен, може да сътвори чудеса в кухнята. Кулинарията може да промени човек до неузнаваемост и да видим у човека до нас неща, които досега не сме.

-         “Ако готварските книги са част от вашата библиотека, еротичната литература също трябва да присъства в нея.”

От всичките ми ежедневни занимания, готвенето е  единственото, което ми носи такава радост, наслада, душевен мир, спокойствие и релакс.

Все още съм любител кулинар, но това не ми пречи да съм запозната със съвременните технологии и терминологии в готварството. Единственото, което установих още с първото ми докосване до тая магия е, че най-голямото удоволствие се постига, ако имаш някого за когото да сготвиш любимото блюдо. Някой за когото ще сервираш с любов, ще украсиш чинията като платно за рисуване, ще поднесеш със ароматен сос и пъстра гарнитура, ще сложиш букет свежи цветя на масата и ще сложиш салфетка оформена като лебед.

Храната е тясно свързана с любовта, тялото, душата и сърцето. Страхотен пример за това са афродизиаците: Анасон, босилек, ванилия, горчица, естрагон, джинджифил, канела, лавандула, магданоз, морски дарове, какао, шоколад, яйца, мед, бадеми, авокадо, кокосови орехи и банани....списъкът е дълъг, но най-важното е, че това са все храни и продукти достойно за уважение.

Аз ще продължавам да се уча и да готвя винаги с любов. С любов правете всичко и вие.

I want my life back

От няколко месеца насам живея в един прекрасен град на 1500 км. от София. Град с дълга история, прекрасни старинни сгради, стари кули с часовници, каменен мост и тесни, и стръмни улички, много паркове, и къщички за птички по дърветата.

Град –средновековен център и един от културните паметници на страната.

Град включен в списъка на световното наследство на ЮНЕСКО.

Град с правила, усмихнати и спокойни хора, ярко синьо небе, чисто бял сняг и топъл дъжд.

Живея в един прекрасен уютен апартамент, имам си всичко необходимо- големи прозорци, кафяви платнени щори, много цветя на перваза, южно изложение, малко балконче и много слънце.

Само че дойдох тук, не защото много исках. Имайки предвид от къде идвам, звучи странно,  как е възможно да казвам, че съм дошла с нежелание.

Да отначало много исках, разбира се, тук е прекрасно, няма нищо общо с мястото откъдето идвам. Само че аз просто си искам стария живот, моя си живот. Тук живея нечий друг. Тук не съм себе си. Като оставя факта, че тук в момента не работя, защото все още не знам езика, рядко излизам, просто защото ми омръзна да излизам сама, не че няма къде и какво да се види. С времето установих, че не искам да работя тук, не искам тия хора да са ми колеги, не искам да живея тук, не иска да си пия кафето с тия хора.

Тук дойдох с човек, който не обичам, поне не и така както той мен и както се очаква от мен. Това ми тежи ужасно много. Правя неща, които не са ми толкова присъщи. Наложи се да дойда, защото моята мила родина не ми остави друг избор. Опитах, дадох и шанс, да си оправим отношенията, но тя на тоя етап отказва категорично. Не съм се отказала, естествено, пак ще опитам, след време.

Всичко в мене крещи – “Искам си стария живот”. Искам си оня живот, в който си живеех в моята крепост, в който всяка сутрин ставах в 7.30, оправях се и поемах по софийските улици, за да отида на работа. Искам си оня живот, в който си тръгвах от работа привечер, вървях пеша до в къщи, наслаждавах се на времето, хората, улиците, флиртувах с някой красавец, купувах си някоя дрънкулка от бутик в центъра и после пазарувах в кварталния супермаркет. Искам си оня живот, в който вечер с много любов правех най- вкусните манджи. Искам си оня живот, в който уикенда ставах на обяд, оправях се и отивах да се видя с приятелки, на чаша топло и ароматно еспресо, придружено с мнооооого клюки, споделяния, сълзи, смях и планове за бъдещето. Искам си оня живот, в който с такова внимание отглеждах цветята си, с такова желание оправях косата си, с такова желание си купувах обувки с последните си пари, с такова  нетърпение чаках уикенда, за да спя до късно и после да изляза с любимите си хора. Искам си оня живот, в който бях безумно влюбена в невъзможния, чаках с нетърпение телефонът ми да звънне. Оня живот, в който заради любовта бях красива.

Тук никога няма да имам нищо - верните приятели, семейството, дома и корените. Винаги всичко и всички ще ми бъдат чужди, както и аз за тях. Тук телефонът ми винаги ще мълчи, приятелите ми винаги ще бъдат само някакви букви на екрана на компютъра.  

И какво като тук има класно еспресо, улици без дупки, препълнени магазини, ниски цени и щастливи хора, като аз не съм себе си.....?

Въпреки, че вече не съм на 20 и времето ме притиска, не съм се отказала и няма да се откажа да искам и да се боря за стария си живот, колкото и трудно да става в България – милата ни родина, която ни прогони.

Дано когато дойде време с нея да се сдобрим, все още да съм способна, красива и искаща, а дотогава ще чакам, ще пиша и ще се надявам!

for you...

Днес няма да си същата, когато прозорците разтворят свойте длани и в тях нахлуе синевата да сбъдва трудните желания. Тъгата ще отстъпи, преклонила челото си пред падащи звезди....ще те обсипят люлякови мисли

и слънцето ще ти се стори друго- по-истинско и по-горещо и щом се отрази

във огледалото, по зайчетата на стената ще усетиш как някак неусетно си пораснала...

Не очаквай чудеса от живота, затова ти пожелавам  дни без болка, смях без мъка, слънце без дъжд, сила за деня, утеха за неволите и светлина по пътя!

Честит рожден ден, приятелко !!! Обичам те!!!

I will always love you.....

R.I.P.