За 2012

Не можем ли да не се стараем всеки път да сме победители.

Понякога през годината може пък /за разнообразие/ просто да бъдем искрени.

Ще е по-лесно ако обичаме повече, отколкото се съмняваме

И бъдем честни вместо нагло безразлични.

Да се опитаме да бъдем християни, вместо лицемерни

И да не се страхуваме, а да признаем, когато нещо е ново за нас и ни плаши.

Догодина искам да вярвам, а не да се надявам

Искам да съм смела и да знам, че мечтите ги има за да се сбъдват

А не да принизявам мечтателя в себе си до глупава, детска постъпка.

През 2012 ще бъда истинска и без срам и притеснения от това какво чувствам и какво искам.

Ще се радвам на всички около себе си и ще ценя това, което имам – в него е истинското щастие.

Пожелавам си да плача само от щастие и ако нещо лошо все пак се случи –

Ще вярвам, че Бог ще е с нас и е само препятствие.

Желая на всички любов. Всепоглъщаща и вълшебна.

Желая ви и здраве разбира се и мечти, които да сочат правилния път, който да извървите до края.

И за тези, които ще ме разберат – пожелавам спокойствие и хармония. След определени години ти става важно да имаш тези неща в живота си.

Нека 2012 бъде най-хубавата от всички години до сега и най-лошата от тези, които предстоят занапред!

                                                           НАЗДРАВЕ!

The black box

От доста време не бях разхвърляла катранените си мисли по екрана......

Единствената надежда, която ми остана, е че все някога ще ме прочетете щастлива, все някога ще намеря причина, да се усмихна.

През всичките тия години си мислех, че съм просто една колекционерка на спомени, мигове, чувства, емоции, любовни букети, картички, плюшени сърца, че всичко, което събирам, няма да повлияе на душата ми, сърцето ми, на мирогледа ми, на желанието ми за живот.

Толкова много ме обичаха, толкова много обичах, но винаги имаше край и винаги неблагоприятен за мен, неискан, неочакван. Влюбвах се в този, който не беше за мен, който не виждаше смисъл в мен, накрая бях с този, който не поддържаше духа ми, не изпълваше сърцето ми..... разбрах ,че е по-добре да те обичат, без да обичаш. Естествено всичко  е празно, кухо, мирише на мухъл, влажно е, студено, но спокойно. Толкова отдавна не са се смяли очите ми, че вече нямат цвят.  

И колкото и да продължавам да твърдя, че не е така, все пак любовта е тази, която осмисля тоя скапан живот.

Един ден отворих кутията с колекцията и  разбрах, че през цялото време съм събирала само мъка, сълзи и тъга.

А моите спомени, мигове, емоции и чувства, някой ги беше откраднал, завързал в дебел черен чувал и изхвърлил.

Клиширано, кратко, точно и ясно - аз съм поредният жалък, самотен и мразещ живота си ангел, останал само с една кутия, пълна с тъга.

Скъпи наши читатели, почитатели, приятели, случайно минаващи, прекрасна и топла Коледа!!!!

Аз за разлика от колежката ангел не вярвам в Бог, не вярвам в белобради старци, не вярвам в чудесата по Коледа, не вярвам вече и в себе си,  но много от Вас все още вярват, който в каквото е намерил за добре, за това и Ви пожелавам да продължавате да вярвате,  пожелавам Ви прекрасни коледни мигове, чисти души, щастливи сърца и пълна трапеза с любимите Ви хора.

Вълшебна Коледа, приятели! И Бог да е с вас . . . .

 

 

..........

След няколко месеца нечовешка носталгия, реших да се върна при корените си, върнах се и тялом и духом. Върнах се и към всичките си пороци – цигари, лоши мисли, неподходящи мъже....Върнах се, опитвайки се да намеря мястото си, смисъла си...избора ми е толкова труден, да избера разума или сърцето, избор за цял живот. Чакам знак, който да ми подскаже...Върнах се при този, който не че не може, а  откровено не иска да намери място за мен в сърцето, душата и живота си който ми отделя по един час на седмица, за да се наслади на тялото ми, да усети аромата ми, да проникне в топлата мен, след това забравя, че съществувам до следващата седмица. Човека, който винаги успява така изкусно да бръкне с пръст дълбоко в гангренясалата рана, зееща в сърцето ми, човека от който се опитвам да избягам вече година и половина, но краката ми не помръдват, отказват да слушат сигналите на мозъка, чуват само  гласа на тая мръсна и дълбока рана....,човека, който се надявах да види в мен истината и топлата ръка на рамото му, и добрата дума, и спокойния глас, и верния поглед. Човека, който каза, че му липсвам много, докато бях далеч, а който когато ме видя след толкова време ме посъветва да си намеря мъж, за да осмисли живота ми, да се върна, там където съм била досега, защото в тая държава за мен място нямало, реализация нямало. Човека, който с лека ръка ще забрави за мен, просто защото никога не ме е запомнял.

Какво да правя, дали да остана при този, който ме обича, но аз не обичам, при този, който ще даде живота си за мен, но аз за него не, при този, който е готов да загърби всичко и всички заради мен, дали това не е орисията ми, да живея без любов, дали всъщност тая пуста  рана подсъзнателно не се нуждае от него, да я зашие с дебели конци и никога повече да не се отвори. И така сърцето да остане здраво, но празно, докато един ден не спре.....

Най-хубавата зимна приказка

Най-романтичната нова година в живота ми? Веднага казвам - преди 3 години, когато с младежа /по когото си падах ужасно/ и още двама приятели отидохме да празнуваме заедно на Пампорово. С въпросното момче преди пътуването се виждахме всяка сутрин на кафе, почти всеки обяд и почти всяка вечер. Като приятели. За хората отстрани беше очеизваждащо привличането помежду ни. А ние се правехме на луди. Казвам ви, умирах за него. Някак си, стъпка по стъпка нещата се засилваха толкова много, че без да имаме нищо общо ми липсваше, когато не го чувах или виждах през деня. И хоп – айде заедно и на нова година. Чувствах се щастлива. Взе ме от уреченото място /с леко закъснение – прави го и до ден днешен/. Тръгнахме и всичко беше идеално. Той беше прекрасен, а на мен ми течаха лиги. Всичките ми приятелки ме изпратиха едва ли не с менче вода – дано най-после вземем поне да спим заедно.

Някакви планини, дървета и река преминаваха покрай нас, а на мен ми идваше да му скоча в движение. „Дръж се, моля те, дръж се. Това е едва началото”. Стисках дръжката на вратата и се усмихвах, а в мозъка ми нахлуваха мисли, от които и той би се изчервил. Случваха се някакви обикновени неща, а на мен ми се виждаха едни сладкииииии  . .. чудо! Пристигнахме. Два апартамента за нас и другите двама и забележете – ние се настанихме той в единия, аз в другия. Освежих се, осъзнах се и айде на вечеря. Няма да ви отегчавам с подробности за манджата, но другите двама дойдоха /споменах ли, че и те бяха момче и момиче в период на свалка, според нас/ и след известно време се оказахме в хотела в следната конфигурация: аз с другия младеж в моя апартамент, моя човек с другата мома в неговия. Не мога да обясня тази странност. Обаче афтър партито се оказа при мен и младеж 2. Напихме се много. Аз не пия. Обаче тогава, направо си махнах главата. Напрежението в моята душа беше твърде голямо. Удавих в алкохол каквото можах от него и нечий мозък роди идеята за „Истината или се осмеляваш”. Колко предсказуемо, нали . .. Обаче хем знаеш, че е банално, хем така ти се играе точно на това, че направо си възхитен от креативността на другарчето. Несъгласни да играят нямаше. След 100 глупости и липса на отправено към мен предизвикателство да целуна човека, най-после някоя пияна глава се раздвижи и изрече заветната задача. Е това беше. Повече игра нямаше. Младеж 2 каза, че е изгледал един филм, докато ние спрем. Обаче само целувка! Знаете ли защо!? Преди да се стигне до тук, моя обект на чувства бе запитан в прав текст ще правим ли секс и той, моля ви се, каза НЕ. Не ли? Добре!

3 дни бях и в ада и в рая. 3 дни се люшках във вътрешна борба и потискане на нечестиви желания, романтични повици от дълбината на душата ми и от друга страна инат, за който не подозирах, че притежавам. През цялото време, той ме затрудняваше максимално. То беше небрежно гушкане, докосване, думи които можеш да приемеш двузначно, намеци и най-вече постоянно беше толкова красиво и романтично. Бой със снежни топки, ангели на пресния сняг, разходки само двамата и моторните шейни – изумително преживяване. Такъв адреналин, такова чудо. Той кара, аз се друсам и единственото ми усилие е да се задържа на шейната. А около нас  - снежна приказка. Другите двама катастрофираха – голям смях и с тях. А като ти се вдигне адреналина . .. как ти се прави секс!? Нечовешки! Обаче само запалих цигара и стиснах зъби. И след това преживяване – предизвикателство за моя организъм, айде пак камини . . . обстановка в която за да не се предадеш на цялата тази страст трябва да си почти луд. Удържах. Луда бях. Защото той беше специален. И всичко беше незабравимо. Прекарахме самата новогодишна нощ изключително весело и всяко нещо беше на мястото си за съвършеното изкарване на цялата почивка. После се прибрахме. Просто така, без дори една открадната целувка. Спомням си, че имах среща с приятелка, веднага след това и когато влезнах в ресторанта, тя почти стана от масата в нетърпението си да чуе какво е станало. Гледаше ме с очакване, а аз още ходейки към нея вдигнах рамене с разочарована физиономия. Нейната реплика беше:”Е не! Този е гей!”

Ха ха ха и така до днес. Оказа се, че не е гей, ама никак. Усилието, търпението и мазохизма се оказаха правилното движение в тази пиеса. Пожелавам си това усещане от преди 3 години никога да не се промени и дано и той се чувства по същия начин. Обичам те, миличък! Дано пак ни предстоят приказни празници . . .

Най-сладките кучета в коледно настроение

 

 

 

Усещане за Коледа

Остава почти  месец до Коледа. Постите започнаха, започна да се появява и украсата по магазините. Тук-там се промъква по някоя коледна реклама или коледна песен по радиото.  Бавничко набира скорост усещането за бяла зима, топлина, уют и коледна приказка. Един по един се появяват знаците, че наближава най-прекрасното време в годината. С нетърпение чакам да видя първата снежинка, завъртяла се в небето в танц със зимния вятър. Чакам да се събудя сутринта и всичко да е бяло. И когато отвориш прозореца да те посрещне миризмата на истинска зима. После да се върнеш на топло под завивките и двамата с любимия човек да гледате как вали. Абсолютното спокойствие, безвремие и идилия . . .това искам. А след това – скачаме, обличаме се и хуквате по магазините за коледна украса и подаръци. Коледния дух да е навсякъде. Магазините са пълни, хората в несвяст купуват неща, които дори не им трябват и се суетят за подаръците на близките. И въпреки, че става лудница, само около Коледа, всички се усмихват и си пожелават „весели празници”. И се заразяваш,  няма как. Има още време до този момент, но ми е толкова хубаво да мисля за него . . . . Много помагат и коледните филми. Свалете си няколко и ще подействат J . Аз препоръчвам: „Ваканцията”, „Камъкът на раздора”, „Наистина любов” : и всички, които намерите по темата. Защо пък да не ни е приказно от рано . . .!? А когато наближи 25.12, ще ви подсетя да не забравите да оставите млякото и сладките  около камината . . .

whisper in the dark

Помощ....Чуваш ли ме...? Чуваш ли мееее....

Викам, а всъщност шепна, нямам сили вече, викам те толкова отдавна, няма те, няма ме...разминаваме се, липсваш ми, дали аз ти липсвам, имам нужда да ти споделя, искам да имаш нужда и ти да споделиш....

- ”Едно и също мило, нямам  какво да споделя”,- не ме устройва, отдалечава ме още повече, достатъчно далече съм. Все едно сме си двете, в нашето заведение, в нашия си час...толкова ми става мило! Не искам нещата да се променят, да се размиват, да изстиват, да имат нужда от припомняне.

Затова ще споделя с нашето детенце, то ще ти предаде моят вик за помощ. Сега когато съм далече, то ще е връзката ни с нашия си свят, аз ще говоря с него, то с теб и с нетърпение ще чакам следващата ни среща, за да ми каже, че си добре, че си щастлива, че му предаваш, колко ти липсвам....

Детенцето ни, милото, не планирано, но всъщност появило се с толкова любов! Детенцето, което ме връща в света, в който съм щастлива.

Има дни в които не мога, предавам се, събирам се, връщам се, почвам се отначало....и тогава викам тебе

Има дни, в които се сещам за твоите думи и стоя, и държа печено, и стискам зъби, и прехапвам устни, и, и, и....и тогава викам тебе

Има дни, в които просто нищо не правя, нито тук , нито там. Не искам да съм никъде.....и тогава пак тебе викам

Има дни, в които те чакам, но те няма, има дни в които аз мога ти не, ти можеш, аз не, това ме обезкуражава още повече. Ти си моя изповедник, какво да правя, когато те няма. Вечер плача и така ми се иска да отворя компютъра и на екрана да блесне твоето име ииии... да пиша, да говоря, да плача, да се смея и пак да плача, и пак да пиша, все едно си до мене, все едно утре ще се събудя, знаейки че на обяд, ще те видя, ще ти разкажа как е минала сутринта, как ще протече след обяда, кой ме нарани снощи, как плаках, как се смях после на една безумна комедия.

Това са нещата, които ме правят щастлива, толкова малки и незначителни нещица, които правят живота ми пълен със смисъл.

Сега, когато не правя всичко, което съм правила досега, а правя някакви неща, които някак си не ми идват отвътре, сега разбирам, колко малко ми трябва.

Докога ще плача, докога ще чакам правилното решение, докога ще стоя на прашния кръстопът, докога ще питам, докога ще викам за помощ, докога ще чакам резултата- време за равносметка и преценка ли е, просто това е писано ли, какво като сърцето стене...Да се махна ли, веднага!!!!

Докога мила приятелко....дали знаеш отговора......

Съседи за секс

Ние с любовта живеем в апартамент без пердета. И щори нямаме. За какво са ни – ние нищо не крием. Съседите от блоковете около нас всяка вечер са в ролята на биг брадър и наблюдават как живеят два елемента на средна възраст. По-страстни зрители бяха в началото, сега вече със спокойствие и безразличие хвърлят по някой поглед. Проверяват само хората добре ли сме, там ли сме, храним ли се редовно и дали не сме спрели секса. Толкова близки си станахме /те с нас повече, отколкото ние с тях/, че тайни между нас няма. Това описание важи за голямата част НОРМАЛНИ съседи. Обаче! Младото семейство пребиваващо фронтално срещу нашата спалня се оказа кораво. Не губят интерес тези хора ей.  Веднъж тъкмо докато така леееко се бяхме заиграли и всичко подсказваше, че сека е близо – вдигам глава и какво виждам . . . младежът от другата двойка стои на тяхната тераса. Гол! О майко! Е това беше гледка, която мигновено секна абсолютно всякакво сексуално желание в мен. Гледах го с очи като палачинки, а той очевидно доволен от представянето си, завъртя се в профил и ми помаха. Да уточня – първо - терасата им не е плътна, виждаш всичко и второ пича изглежда по такъв начин, че по-скоро в мен предизвика желание за задълбочаване на познанията ми за теорията на Дарвин. Маймуна ви казвам. Космат, дебел и откровено грозен. Айде бързо и леко, леко се изнесохме в друга стая. Забравихме този добросъседски жест. Но с времето още няколко пъти милото семейство, без капка свян, се явяваше като зрител на нашите забави. Само дето не ръкопляскаха. И така една вечер, докато бях сама вкъщи се пръкнаха на вратата. Поглеждам през шпионката – о чудо! Маймуна на стълбите. А девойката е толкова ниска, че й засичам само опашката през шпионката. Уплаших се. Честно. Аааааааааа не! Не отварям. Аз нямам какво да си кажа с тези хора. И съм сама. Освен това не си падам по суинг историите. Пак поглеждам  - маймуната държи бутилка вино . . . еволюцията е на лице. На пръсти се изнесох от вратата, а животното продължава да чука. Е и това мина. Напрегнаха ме тези хора. После някъде поизчезнаха или ние не сме имали време да им обърнем внимание. Изведнъж обаче, в скромния ни магазин под блока, както се мотаем с моя човек и пазаруваме,  аз виждам с крайчеца на окото нещо мнооого космато. Оглеждам се къде затрих половинката по рафтовете и препускам с количката като луда към него. Сигурна бях, знаех си, че ще ме хванат в някой ъгъл  . . . Намирам го задъхана, а той ми се смее – видял ги преди това и гледа сеир. Няма що. Лепнах се за него и се успокоих. Много е странно усещането, че някой ти влиза в личното пространство. Най-личното. Насила. И така тържествено на касите. Между редящите се хора, виждам аз, си проправя път онова косматото и се приближава, а аз вече не мога да си затворя устата от наглостта, която усещам, че ей сега ще се прояви. Избута се до нас и най-нормално каза „Здравейте! Ние сме съседите отсреща . . . да се запознаем . . .”със закачлива усмивка. Е тук вече ченето ми падна на лентата. Моето момче обаче го погледна супер нормално и каза: „ Мисля да пропуснем”. Ха хааааааааааа  браво, браво ти си моят герой”. Онзи видимо се разсърди, фръцна се и се изнесе.

            Искам само да уточня – без пердета сме, защото така ни харесва. Не правим нищо показно и по никакъв начин не предизвикваме хората. Всички други очевидно ни разбират правилно, без тези които описах. И така след случката се успокоихме, те се сърдят – всичко е чудесно. Дните си минаваха и дори не ги засичахме никъде. До момента в който по средата на секса мярвам нещо странно с периферното зрение –  отражение . . червеникаво сякаш . . .връщам поглед – ха съседите. С бинокъл! Е нямам думи . . . ..

Ретроспекция на мечтите

Бях седнала на удобно място вкъщи, пушех цигара с цялото възможно удоволствие на това усещане, държах чаша хубаво вино и прескачах от песен на песен от един любим диск. Блуждаех на някъде, но стигнах до една определена – текста, разбира се, е  любовен и леко тъжен. Заслушах се във всяка дума и тон и докато съпреживявах драмата на изпълнителката се загубих . . . Замислих се, не знам защо, за пропуснатите моменти. За това за какво си мечтал като малък, как всъщност се е стекъл живота ти и какво се случва сега. Отнесох се в спомени, в случайно запомнени картини, миризми и усещания, които иначе отдавна съм затворила в някоя забравена глава от съществуването си. Не съм сигурна дали от песента или просто от спокойствието в този момент, но в главата ми, без полюсни настроения, преминаха всичките идеи, въжделение и очаквания от преди. От мечтите на детето до осъзнатите желания на възрастен индивид. Това не беше равносметка /и слава Богу, иначе щеше да е тъжна/, това по-скоро бе само ретроспекция на мечтите. Оставям  на страна колко от тях са станали реалност, но излизайки от този транс осъзнах, че може би наистина процеса порастване е обратнопропорционален на възможността и желанието да мечтаеш. Колкото по-назад във времето се връщам, толкова надеждата за бъдещи случки, постижения и емоции е по-голяма, по-сетивна и непримирима. Колкото повече се доближавам до сегашните си години, виждам, че нещата доста се приземяват. Ставаш прозаичен и прагматичен и се лишаваш от удоволствието на очакването. Нима точно периода докато постигнеш нещо не е по-хубав от акта на получаването му . . . Но за да стигнеш до нещо – трябва да го поискаш. А колко малко неща искам сега, в сравнение с преди. А нали човек е голям колкото са големи мечтите му!? Започваме живота си като големи хора явно, а го приключваме като все по-малки. Странно, нали!?