The question of whether we can fight faith will always remain a mystery. But the bigger question is what happens when we stop fighting it

Защо, как, кога и по каква причина ни се случват определени неща, или срещаме дадени хора, съдбата ни забърква с тях и в последствие се установява, че нищо от това не е имало смисъл. Нали всичко се случва с причина, защо срещаме хора, от които няма никаква полза, само болка и огорчение, случват ни се неща, които не ни носят нищо друго освен нерви, напрежение, или просто нищо, загубено време, защо и на какво ни учи това, като накрая все установяваме че всичко е безсмислено, това бил житейски опит, ще кажат някои, ама къв опит бе това само ни показва колко шибан е живота, колко бързо минава и колко излишни неща и хора минават през него, докато накрая не си с побелели коси, прегърбен и нищожен, преживял много повече болка и разочарование, отколкото радост и щастие. Какво можем да направим, за да не е такъв живота, какъвто е, как да избягваме хора, които съдбата  буквално ни натрапва, случки, които не можем да предвидим, за да убием в зародиш, но явно трябва да ни се случат?  Или, ако искам прекалено много, как тогава да се научим да разчитаме правилно знаците?  И уж било за “обеца на ухото”, да си имаме “едно на ум”, но пак правим същите грешки, пак се оставяме подобни хора, да ни объркват живота и пак случки без смисъл оставяме да се развиват не в наша полза.  Как да я изиграем тая съдба, как да я излъжем, как да се научим да се пазим, да се съхранявам, не че искаме да живеем 200 години, щото не мерси, ама все пак, всичко може да тече мнооого по-гладко, без дразнители и излишни емоции.

Напоследък много често се питам, защо ми се случва  това или онова, защо се запознавам с хора, които са толкова ненужни и излишни в живота ми, и постоянно търся причината за това, онова или за този, онзи, не научавам нищо, само се озлобявам още повече, всяко зло било за добро, е аз защо все зло след зло виждам, почти не помня доброто, защо живота така се измени, че ни промени мирогледа, уби почти всякаква надежда. Защо помним само лошото, от всичко което ни се случва, защо така ни се замазаха очите, какво стана с вечната битка -  злото ли победи накрая......и след всичко установих, че отдавна съм пораснала.

Онзи ден си говорих с колежката –ангел, колко много са всичките глупости, които ни се случват, и как понякога е трудно да различиш истинските неща. И колко е трудно да си възрастен, отговорен, толкова много неща ти правят впечатление, така дълбоко се замисляш за всичко, което ти се случва, а е толкова по-хубаво, по-лесно да си дете......вечно. Толкова е по-лесно да знаеш по-малко, в каквато и да било област, все се замислям на тъпите, прости, невежи хора, колко им е лесен живота, какво да ги тревожи, какво да мислят и анализират, тях нищо не ги интересува. Понякога така ми се иска да съм тъпа......А аз съм седнала да пиша и анализирам, и от 9 кладенеца вода да нося, да търся отговори на някви вечни въпроси, не съм си и помислила, че мога да ги намеря, ама така да си пиша нещо, дето ми тежи. 

От известно време насам, нямам муза да пиша, да споделям, главата ми е пълна с толкова много различни емоции и теми, въртят се хаотично, като в някаква буря, не знаех как и с коя да започна,  но нещо ми е заседнало на гърлото и не излиза нито от устата, нито от пръстите, може и да пиша несвързано, но се опитах някак си да изхвърля тая горчилка, не мога вече, тежи ми, уморява ме, трови ме.............да продължавам ли да търся, да спра ли, да оставя  ли всичко на течението...изобщо ли да не търся знаците, на къде да гледам, има ли смисъл изобщо да се боря със съдбата.........