Αγαθούπολη

Агатополи – най-южното местенце на нащо Черноморие, близо до границата с Турция, другата ми най-любима лятна дестинация.

Та днешен Ах, Ахтопол е малко градче кацнало на скалист полуостров на брега на морето и в подножието на Странджа планина. Като град Ахтопол е основан още през 430 г.пр.н.е. от Атински  колонисти.

През Средновековието Агатопол на няколко пъти е включван в територията на България. Надпис на хан Крум от 812 г. съобщава за завладяването му, по-късно е превзет от цар Тодор Светослав през 1304 г. Около 1389 г., двадесет години след превземането на Одрин от османците, одринската митрополия премества седалището си в Агатопол. Малко по-късно градът също е завладян от османците.

След Балканските войни (1912-1913 г.) градът е присъединен към България. Гръцкото му население е изселено, а на негово място се заселват български бежанци от Източна Тракия. През 1918 г. Ахтопол е почти изцяло унищожен от пожар, като изгаря и старата катедрала „Успение Богородично“. Съвременният град е построен изцяло наново след пожара. През 1926 г. има 1095 жители. Днес те са около 1 444.

Та да се върнем в настоящето. Вече второ лято прекарвам отпуската си в Ахтопол, съвсем случайно открих прелестите на това китно морско градче.

Разкошно място, тихо, спокойно, пъстро, живо, с малките стари къщи, с ниските огради, от които се виждат  зелените дворове, ароматните смокинови дървета,  овощните градини, окичени с домати, чушки, от истински по истински, прекрасните первази на прозорците със алено нацъфтелите мушката, сакъзчета..., закумите по стръмните улички, изпълват дробовете ми с аромат, лек ветрец роши косите ми, докато вървя на горе по тясната уличка покрай морето, за да стигна до мястото, от където фара се вижда най-добре. Вълните се разбиват в скалите и се опитват да докоснат светлината му.  Обичам да се разхождам  по сергийките с шарените геданчета, гривнички и пръстенчета, с раковини и мидички, опаковани с малки кошнички, по пазара с най-свежите и ароматни плодове, по кея със старите рибарски лодки, толкова автентично и реално място е целия град. Дали аз вече остарях :) и не търся навалицата, шума, суетата.....или просто имам нужда от 365 дни в годината 10 да се кача на машината на времето и да забравя.....

Има малка Църквичка „Възнесение Господне“ построена през 1776 г  в един малък двор е отново с разкошна цветна градина, малко преди нея на скалите се вижда сградата на гръцкото училище, построено в началото на ХХ век, с пари от дарения на организацията „Синове на Агатополис” от Америка, по проект на гръцки архитекти, от български майстори. С дебели 0,6 м. стени, облицовано по ъглите на стените, прозорците, портала и покривния фриз с червени тухли, докарани с гемии специално от Марсилия, то е било предназначено за шесткластно училище и за събрания.

По някои сгради все още има остарели надписи и табели, сякаш там времето е спряло и ако ти липсва детството може да отидеш в Ахтопол, като машина на времето е. Кафенета, ресторанти, кръчми – все като от едно време, и ти става едно мило, една такава носталгия по миналото, когато бях дете и с баба и дядо ходехме на море за по 15 дни....

Има и места, на които се усеща, че живеем все пак в 21 век, в света на технологиите, иновациите и мобилността, но те са много малко, хората там са се опитали да запазят колкото се може повече от културата и бита ни.

Утрото в Ахтопол е прекрасно, прохладно, свежо, зелено, мирише на водорасли, току що отрязана диня и смокини, излизам на терасата и отпивам първата глътка кафе, вкуса и аромата са различни, всичко на морето е различно, възприятията, настроението, въздуха, хората....

За съжаление, Ахтопол е доста далеч от София и пътя накъде от към Лозенец до там е в окаяно състояние, но си заслужава пътуването, за да се вдъхне от цялата тая атмосфера, зарежда за цяла година напред......на море като на море!