Около Великден преди няколко лета моето семейство беше изправено пред изпитание – на духа и тялото. Това е историята на Величко.

Всичко си вървеше нормално с пролетта, птичките и тревичките. Майка ми тъкмо се канеше да опролети и нашата тераса с няколко стръка петунии и наслага подходящите за това сандъчета на подходящите за целта места. Засипахме ги с нова пръст, озеленителния план вървеше по график, но изведнъж двойка влюбени гълъбчета се оказаха наематели на едната саксия. Крайно неподходящи екземпляри за нашия иначе флорално ориентиран балкон. Обаче много милички бееееее . . . . и се целуват и се обичат и си гнездят, сърце не му дава на човек да ги изгони. Любувахме им се, слагахме им трохички, те си цвъкаха навсякъде, но беше идилично. Само кучето /тя е пинчер/,  страдаше, милата, сигурно сънуваше кошмари от тях. Скимтеше, лаеше и хълцаше на сън, а щом се събуди – веднага на терасата с надеждата поне този ден да разкъса някой от двойката, но все не й се получаваха нещата. Нищо де, двете семейства свикнаха едно с друго, все по-хармонични ни ставаха отношенията. И един ден, О! Чудо! Яйце! Айде сега ново 20 . . . . .Ние бяхме изненадани и притеснени, а те изцяло отдадени на излюпването на поколението. Редуваха се в мътенето май, ако не се случва така по принцип при гълъбите, да знаете, нашия татко беше особено грижовен . . . Имах чувството, че това яйце никога няма да се излюпи, с такова нетърпение го проверявах всеки ден. Докато аз надничах тайно в сандъчето, кучето отдолу . . .ама някъде много надолу, вече беше готова /в мое присъствие/ да нападне и да изяде ако ще и яйце на тиранозавър да се търкулне отгоре.

Христос Воскресе!!! Сутринта на Великден. Прекрасен празник, нашето семейство ядеше козунак и се чукахме с яйца, а семейството отвън явно също бяха счупили тяхното. Четири тъпи физиономии се появяват една над друга /сещате се на кой е първата, най-отдолу/ на терасата и втренчено гледат нещо толкова грозно, безформено и с жълто около човката, че не мога да ви опиша. Ето го, беше се появил! Имаше рожден ден днес! И разбира се – беше кръстен Величко. Дойде си с името J Малко по-късно издебнах и моите и неговите родители да ги няма и го взех в ръка. Не мога да опиша как ми подейства това толкова грозно, безпомощно и нежно същество. Едва помръдваше крилцата си, а беше толкова деликатен, че имах чувството, че вътрешностите му прозират през кожата. Още без перца разбира се. Направо се вцепених, почувствах се като Бог за това създание и веднага дойде вълната от желание да го закрилям и да се грижа за него. Та това си беше нашия Величко.

Следващите дни, все по рядко имах възможността да го погаля. Единия родител го топлеше, стоейки върху него, другия ходеше да търси храна и после се сменяха. Прекрасни бяха. Не съжалихме за миг, че приютихме тези симпатични наематели.

Нещо се обърна . . . Изведнъж, без предупреждение, без семеен скандал или драма, майката на Величко изостави и него и мъжа си. Тази гълъбица никога повече не се върна на нашия балкон. Баща му, миличкия, даваше всичко от себе си и да го храни и да го топли и да е при него постоянно и да го няма само за кратко. Моя баща междувременно също се раздаде, намирайки лампа, която да закрепи до гнездото, така че да топли Величко докато е сам. Очевидно никой от двамата мъже не се справяше добре. Малкия се бореше с всички сили, писукаше и правеше всички гълъбски работи с татко си, но явно да се родиш на Великден не е достатъчно условие за да живееш.

Една сутрин взех безжизненото му телце, беше толкова малък и все така грозен, че нямаше как да не ме разплаче на секундата. Исках да го стопля в една кърпа, имах чувството, че ще го счупя от стискането и безсилието да му помогна. Баща му не се върна повече, а ние погребахме Величко.

Ако ви се струва тъжно . . . Беше! Но имам още какво да разкажа – много по-весело и свежо, в същия жанр. Едно бездомно кученце роди на вратата на апартамента ни. В блок, не блог На 3 етаж. 5 парчета. Раждането беше драматично . . . отглеждането – също. Майката беше малко по-голяма от коли, а не обичаше непознати хора да минават покрай децата  . . . във входа /където не живеем само ние хахахахахахха/ Ще разказвам . . . . .