ЧАСТ І

-          Здрасти!

-          Здравей!

Маги се огледа. Усети, че нищо не я  боли, но и почти нищо не различи около себе си. Кой беше този красив мъж и как така стана, че извади такъв късмет точно този пич да стои до леглото й. И каква е тази болнична стая? Твърде е светла или не, по-скоро твърде бяла . . откога има такива болници в България??? Опаааааааа тя дори не лежеше. Беше седнала. Облечена в бяло. И той е в бяло – може би е лекар . . . Тук явно дрескода е еднакъв и за пациентите и за персонала. Кой плаща за тази лудост? Тя се поизправи, разглеждайки уж помещението, но през цялото време съсредоточена в него.

-          Вие сте?

Той се усмихна. Не беше толкова красив, по-скоро беше одухотворен, очите му излъчваха добрина и погледът му й въздейства объркващо. Почувства топла вълна, но и нещо я притесни. Човекът помълча малко, гледайки я с невероятно умиление, сякаш гледа малко дете и после стана. Айдеееееее все по-зле става – този младеж е с рокля. Тя започна съвсем ясно да усеща, че нещо не е както трябва, но стана още по-зле когато той заговори:

-                     Аз съм ангелът, който те пази. Този, който трябваше да е до теб, когато колата те удари за да те предпази. Вие ни казвате ангели-хранители или нещо такова, но май в случая не отговарям на описанието. Не ми е за пръв път и знам, че няма как по-леко да го кажа . . . ти умря.

-                     А?

-                     По моя вина. Не трябваше точно сега да става, не ти беше дошло времето. Не бях до теб в този момент, не можах да те настигна. Е в този ред на мисли и ти имаш вина, разбира се. Караш като луда, а ние още сме си със старите възможности. Вие прекалихте с тези нови модели  и мощни двигатели. Просто не ми стигнаха сили да . ..

-                     Чакай, чакай  . . . .млъкни! Какво съм????? Как така умрях??? Ехооооооооооо аз съм на 32!!! И как така тогава съм тук? А къде е това тук всъщност? Къде е Св. Петър? А Господ? Това рая или ада е? А близките ми? Те знаят ли? И ти какъв си, такъв, некадърен??? Как не ме настигна бе? Все на мен ще ми се падне някой такъв. Ти си ненормален! Искам да си ходя или да се събуждам или не знам и аз какво, но това не може да е истина!!!

Тя трепереше. Искаше й се да хване мъжа срещу нея за реверите /роклите са без ревери, за съжаление/ и да го разкъса. Искаше й се и това цялото бяло около нея да изчезне и нещо да се промени. Да се върне към живота си. Да види хората който обича и да им разкаже за този абсурден сън. Губеше почва под краката си. Всичко в главата й се объркваше фатално и тя усещаше, че няма контрол над нищо и нещата не вървят в добра посока.

Той стоеше и я гледаше примирен и отново с очи, пълни с любов. Търпелив и спокоен наблюдаваше как тя се мята насам-натам. Тича на някъде в истерия, връща се, говори му несвързано, тича в друга посока и пак се връща за да му крещи. Изчака я да се поизмори и само се усмихваше. Това явно я дразнеше допълнително. Той застана сериозен. Тя се приближи вече бавно. Доближи го още и накрая застана на сантиметър от лицето му. Протегна ръка с един изправен пръст и го докосна.

-          Ти ме лъжеш! Знаех си! Аз мога да те пипна! Значи не си ангел! Казвай какъв си и това да свърша най-после. Изморих се, ще полудея.

-          Ангел съм. Докосваш ме, защото сега си от материя като моята.

-          Моля!?!?! Ти си луд. Айде да си ходим.

-          Да си ходим?

-          Да! Айде! Ти се махай, аз си отивам вкъщи. Някак си.  – тя се огледа и установи, че стаята, в която до сега тичаше, няма размер. Беше се изморила от движения, но не стигаше никъде и все си беше тук. – Как се излиза? Само смей да не ми кажеш! Айде тръгвай! Свободен си. Ангел ли си, ‘къв си, не те искам, вземи си отпуск. До живот. То пък Господ знае колко живееш . . Нищо! Не ми интересува.

-          Виж! Чуй ме! Само за момент.  – той я погали по главата и тя усети как цялата агресия, яд и безсилие се отдръпнаха от нея. – Ти никъде не отиваш без мен. Не можеш. Аз трябва да те заведа по пътя ти по-нататък.

-          Абе я се разкарай!

-          Моля те. Ако искаш ще стоим тук още мнооого време докато осъзнаеш какво става с теб Ще отговоря на всичките ти въпроси и когато си готова ще продължим.

Тя го зяпна. Да стоим тук?? Да продължаваме??? Заедно?? Е не!!! Това не се случва. Наистина ли беше умряла? Край! Точка. Това е. Съвсем мъртва, като онези другите умрели??? Не е възможно. И така изведнъж. Кво стана в тъпата катастрофа? Караше бързо, някой я удари . . . и айде сега ангели. А къде отиваше? При гаджето, разбира се . . .. Ето сега си остава вечно тръгнала нататък . . . .Ужас!

-          Ако предположим, че наистина съм умряла. Само го предполагаме – някакъв vip service ли получавам? Процедурата по трансфер не е ли по-бърза за другите?

-          Да – той наведе глава – нещо такова. Защото, както вече ти казах, грешката беше моя. Заради мен се случи инцидента и сега имаш право на някои извънредни неща.

-          А мерси! Нищо извънредно за умрели не искам. Предпочитам да съм си един прост ЖИВ човек.

-          Съжалявам! Извинявай! Но. . .

-          „Съжалявам! Извинявай!” ??? Стига бе. Човек се извинява за други, по-прости неща. Не можеш да ми се извиниш, че съм умряла. Ще те убия . . .

-         

Той хвана ръцете й и предотврати опита за убийство. Но я разбираше. Това беше нормално и щеше да търпи абсолютно всичко, докато свикне с тази мисъл.

-          Добре. Добре, ето успокоявам се. Ето сега приемам тази мисъл . . . .

Тя седна на бялото и заплака. Сълзите винаги му действаха по един и същи начин, въпреки дългия стаж. Той я прегърна и заплака с нея. Стояха така дълго време, а тя не можеше да си поеме въздух. Бялото и светло помещение изглеждаше красиво през сълзите. Те пречупваха светлината и стаята ставаше пъстра и с безброй малки квадратчета-картинки, пълни със спомени. Малките капчици се търкулваха по бузите и на двамата, но през тях той виждаше бъдещето, а тя отминалия си живот. Боже, за колко неща имаше да плаче. Като се започне от спомените от детството, през първата любов и летните ваканции, училището и щуротиите там, абитуриентския бал, летата на морето с безброй изживявания, студентските години и други тогавашни любови, работата си . . . . всичко. Най-тежка беше мисълта за близките – мама, тате, приятели и Алекс. Нейното момче, нейната най-голяма любов. Този, за когото бързаше преди катастрофата и всъщност този,  когото бързаше да срещне цял живот.

-          Нееееееееееееееееееееее . . . . . .. . .  само без него не!!!

Е, това не го изненада. Тази бурна спонтанна реакция, придружена от такъв изблик на отрицание, не можеше да е нищо друго – тя осъзнаваше, че е загубила любимия човек. Това винаги беше най-болезнената част и обикновено водеше до непредвидими действия. Маги обаче не буйстваше, не крещеше, не скочи да го бие пак, само шепнеше и плачеше. Седнала тихо, държеше главата си с две ръце и си говореше. Самичка, но на него . . . за последно. Погледна в бледото лице на ангела, миглите й бяха украсени със стотици бисери и изглеждаше още по-красива. Той повдигна вежди, а тя се обърна рязко и вместо да замахне го прегърна. Трепереше цялата и успя само да промълви:

-          Дай ми още един шанс, само още един шанс да бъда с него. Моля те! Само веднъж, само за малко . . . .моля те! Нищо друго не искам, само да съм с него . . .. Толкова неща не съм му казала . . . .

Ангелът й я погали, притисна я към себе си и й заговори нежно:

-       Знам, че ти е трудно да осъзнаеш всичко, знам, че не можеш да се адаптираш към това, но преди малко ти казах, че при теб нещата са различни. Вината за смъртта ти е моя и съм длъжен да направя нещо. Е, не че ще мога да променя общата картина, разбира се, но поне ще компенсирам частица от болката ти. Да, мога да ти дам време и възможност да видиш когото поискаш. Мога да скрия още време за теб, но те няма да те виждат. Няма да можеш да говориш с никого от тях и да бъдеш с гаджето си както си била преди. Не можеш да докосваш нищо, а  за близките си ще имаш само една възможност. Ако избереш да е с него, можеш да го докоснеш само веднъж.

Маги го гледаше. „Само веднъж” кънтеше в главата й. Беше се дръпнала от прегръдката му и просто присъстваше. Дали не чуваше или не слушаше. Лицето и беше изкривено. Болката беше твърде силна. Нямаше и сълзи. Очите й бяха празни. Плашещо празни. Това беше момента на крайното отчаяние. Границата с лудостта беше твърде тънка. Изведнъж сякаш нещо я събуди. Тя трепна, очите й сега бяха напълнили с пламъци.

-          Трябва да има начин да сме заедно отново. Трябва някъде на света това да е възможно или „шефът” ти да амнистира понякога. Просто трябва! Нали!? Моля те, кажи ми, има ли дори единствен шанс. Моля те . . .

-            Миличка, има разбира се. За да сте заедно . . . . . . трябва и той да умре....

Следва продължение.....