Top Gun

Денят беше чудесен. Не си спомняше друг такъв по-подходящ за полети откакто постъпи в Академията. На пук на домашните и на всички, които му втълпяваха, че не става за пилот. Предстоеше поредната тренировка. За първи път щеше да лети с Командира. Малко се притесняваше, но не от способностите си и как щеше да се представи, а и защото го познаваше по-скоро като обикновен човек. Та нали живееха и в един блок във военното градче. Колко вечери бяха осъмвали в игра на шах, или в коментари за поредния футболен мач. А и всяка неделя играеха в училищния двор футбол с останалите колеги. Последния път даже го контузи и за малко да се изпокарат. А днес.... днес щеше да лети с Него – живата легенда. Човека, на когото всички курсанти а и не само те гледаха като на полубожество и тихичко разказваха за него всякакви легенди и небивалици родени от пилотския фолклор, но голяма част от тях верни, макар и доста разкрасени. Покрай него се запозна и с Мая. Работеше в библиотеката на поделението, живееше в същите военни жилища и се грижеше сама за 2 годишния си син – Степан. Беше рускиня, мъжът и беше загинал при смяна на високоволтови кабели на летището – беше го изтласкала въздушната струя от приземяващ се изтребител право върху оголените контактори. Е все още не можеше да каже, че има нещо сериозно, но беше само началото. Периода на скритите погледи, двусмислените закачки, „случайните“ засечки в градината и първото излизане на кафе....

Даааа, денят наистина се очертаваше страхотен. Разбора мина по график. Щеше да лети първи. Огледа самолета, както пишеше по всички наредби, справочници и правила под зоркия поглед на Командира. Тук някъде свършваше приятелството и започваше службата с всичките й протоколи, йерархия и устави. Тук той беше Командира!

Всичко изглеждаше в ред. Самолета беше нов МиГ-УБ, постъпил скоро на въоражение. Бойно-тренировъчен, двуместен. Невероятно красива и изящна птица, като излязла от страниците на научно-фантастичен роман. Но със своите два двигателя всеки с тяга 50 kN (81,3 с форсаж) даващи му максимална скорост от 2500 км/ч и мощното му въоражение от оръдия и ракети се превръщаше в страховит господар на небето.

Е това беше... каза си той и се намести на предната седалка в кабината. Механикът затегна коланите, и след кратка проверка на системите изведе мощната машина на полосата за излитане. Адреналина му кипеше, а равномерното буботене на двигателите внасяше допълнителна тръпка в очакването. Най-после дойде разрешението за излитане. Придърпа дросела и освободи тягата задържана като духът от бутилката от онази приказка.... ха..... да но това вече не е приказка. От нетърпение беше дръпнал малко по рязко и самолета подскочи на място. „Не влизай в ада преди баща си, момче“, чу в слушалките гласа на Командира..... е да това оставаше.... да се провали точно сега. Най-добрия курсант. Не! Нямаше да го допусне... Отпусна спирачките бавно докато равномерното буботене на двигателите прерастна в оглушителен рев, и ускорението го залепи за седалката..... и полетя!

Полетът вървеше повече от добре. Тук той се чувстваше в свои води и водеше машината от една група фигури към друга все едно беше част от нея. Тоно, 6 точково завъртане, вираж, лупинг, обръщане по гръб.... Усещаше одобрителното мълчание в слушалките и уверенността му нарастваше с всеки завършен цикъл фигури. Оставаше последната – камбана. Тя не беше задължителна, защото се числеше към висшия пилотаж, но курсантите негласно я бяха включили в цикъла и също така негласно я отработваха с инструкторите. При нея изтребителя се издигаше с максимална мощност право нагоре и в най-високата точка оставаше почти на място като балансираше върху реактивните струи.... и следваше спускане, при което настъпва безтегловност, която с излизането от спускането започва да нараства рязко до умопомрачителното натоварване от 9 g, при което неподготвените губят съзнание и често пъти не могат да се свестят чак до кацането.

Той изправи самолета вертикално и освободи цялата тяга... индикаторите щяха да отчетат рязкото, преминаващо в постепенно изкачване на все по-голяма височина, с това и намаляването на скоростта до 0........ ето това е.... внимателно балансира тягата... 5, 4, 3..... самолета стоеше изправен на опашката си с нос насочен към безкрайността и сякаш искаше да продължи по-нататък, но някаква исполинска сила го държеше и дърпаше назад.... 2, 1... това беше... леко бутна ръкохватката напред, носа започна да се спуска, а с него и цялата машина докато застана точно на обратно – с носа вертикално надолу и нарастваща скорост към изведнъж започналата бясно да нараства земя.... и тогава..... „Предельная перегрузка, предельны уголь атаки!“ Беше Рита – роботизираният глас на изтребителя. Пилотите го бяха кръстили така, за по-весело.... но този път не беше весело, защото само секунда след това предупреждение светна аварийната лампа и сякаш зедно с нея той чу звука, който никой пилот не иска да чуе докато е във въздуха.... Заглъхващо свистене на намаляващи обороти. Погледна отново индикаторите... двата оборотомера отиваха към нулата а и всички светлини станаха червени..... двигателите бяха отказали, а самолета сякаш изведнъж освободен от някакви невидими сили полетя надолу.... Как полетя надолу, та той си летеше надолу, само, че сега не искаше да се подчинява... хидравликата беше изключила заедно с двигателите. Спокойно – чу в слушалките – беше Командира!!! Дърпай към теб! Не му давай да се завърти! Да, да точно така! Ами та това беше Командира! Той знае как да излезем от това идиотско положение... какво беше?! А да... дърпай към мен! Още.... Защо не се изправя мръсника! И тогава видя върху все по-нарастващата и приближаваща към него земя квадратчетата!!! Това не бяха просто квадратчета.... това бяха сградите на домовете.... мамка му – падаха точно върху града.....

Много е писано за секундата в човешкият живот, когато тя се разтяга, удължава, разпъва и в нея могат да се поберат часове.... Сега той за първи път го почувства... или го видя.... и досега не може да си отговори на този въпрос. Просто все по-помътняващото от спускането съзнание като че ли се освободи от всичко, което го подтиска, когато е засипвано с обикновената информация и се фокусира върху нарастващите кватратчета... не те вече не нарастваха, те летяха страмглаво към него... Какво трябваше, а да... към себе си.... силно... Командира? Какво става отзад? А .... да педалите... беше забравил за тях.... идиот! Но Командира ги натиска... само защо не се изправя... вече е много близо къде ще ударим мамка му... та там са всички, които бяха станали негови близки.... и Степан... малкия Степан с вечно провисналите панталони и майка му ... Мая...днеска ли имаха среща? Какво??? Кадет, катапултирай!!! Това ли беше всичко? Катапултирай... и край? А резервоарите са почти пълни... 6 тона керосин... не ти трябват даже заряди – така ще гръмне че ще се чуе отатък Стара планина... Не този път Комендире, не и този път сам няма да успееш! Оставам! Това е заповед курсант! Катапултирай! Не! Дръж тогава дявола здраво момче! Аз ще задействам ръчно помпата! Когато ти кажа натискаш запалване...

Колко е базкрайността? И в какво се измерва? Дали в една невърната книга от библиотеката, едно неспазено обещание за кино или безгрижният сън на едно 2 годишно хлапе, на което безкрайността му предстои? Или това е разстоянието от точката на незавръщате, която ако преминеш знаеш, че никога повече няма да кацнеш там откъдето си излетял? Тогава тя е била в онази безкрайно дълга секунда, в която само на някакви си 100 м двигателите сработили. И пак в нея се чула последната команда – катапултирай! Този път той скочил, на 50 метра от земята и на последната стотна от същата тази безкрайна секунда, в която разбрал, че Командира остава и няма да се опита да се спаси.... ще остане до последно докато бъде сигурен че и една гайка от обречения самолет няма да падне в опасна близост.... и тогава дойде кълбото от огън! Огромно, кърваво червено и ярко като слънцето.... Дойде заедно с удара в земята смекчен от парашута. Земята която сега толкова обичаше да усети под себе си и която толкова искаше да го вземе при нея, а създаде още една легенда.