Вие някога да сте се замисляли, че хората които познавате, близките ви и дори хората с които се разминавате по улицата, не са точно това което показват. Всеки крие нещо. Дали е тайна от миналото, дали е история от която се срамува или пък фетиш, предпочитание, интереси, спестена истина и т.н. Замислих се върху това, докато наблюдавах една дама на средна възраст с черна и семпла рокля. Въпросната госпожа изглеждаше обикновено. Като лелките, които постоянно срещаме забързани да изкарат поне част от прехраната на многолюдно семейство. Без прическа, без грим, но явно поне работеща в офис. Та тази дама както си вървеше в този прозаичен вид спря, облегна се леко на една кола, огледа се крадешком и си вдигна роклята. След което се наведе и си оправи чорапите със силикон, на която гледка аз си изпуснах цигарата. Уникално противоречив образ. Шах. Вдигна ги, пусна роклята и продължи, все така обикновена, незабележима женица, за която можеш да предположиш, че носи кюлоти.
Малко по-късно същия ден, аз отново си стоя и си пуша кротко пред сградата, в която работя и чувам оперна музика. Лее се над всички останали шумове и неизбежно привлича вниманието ми. Естествено реших, че е от нечия кола и с голяма доза уважение потърсих с поглед този инелектуалец. Пак шах! Тази класическа музика извираше от огромен камион, пълен с пръст или нещо такова и шофьор /слушателя/, за когото можеш да предположиш, че освен до гнусна сръбска чалга, до друго в живота си не се е докосвал. Въпросният беше гол до кръста, мръсен и потен, но очевидно извисен.
Тези два примера в разстояние на няколко часа ме озадачиха много. Замислих се дали не живеем като на филм, в който 50 годишната ни чистачка сваля престилката и се оказва с кожено бельо. Дали големият шеф, който се прави на мъжкар по цял ден не пълзи на четири крака като се прибере и кара жена му да е строга господарка . . . Или пък най-готиния колега в офиса, за който девойките са готови на всичко само да получат оферта, колкото и груба да е тя, всъщност не си ляга с малки момченца.
Е това може би са малко по-силни примери, но има хиляди малки неща които спестяваме. Веднъж за да не нараним, друг път за да не ни наранят, или пък просто от срам. Мисля си колко ли много неща не знаем за хората около себе си. За съжаление, може би точно тези неща биха ни дали възможността да ги опознаем по-добре. Или има неща, които е по-добре никога да не разбираме. Как бихте се почувствали, ако гаджето ви каже: „Обичах предишния си приятел много повече от теб. . . . . .” или „Преди бях проститутка, но откакто те срещнах нещата са различни”. Ако тайните са неща свързани с миналото - добре, но ако става дума за настоящето. . . . Дали можем да кажем, в този ред на мисли, че познаваме хората? Дали дори от себе си не скриваме по нещо за да можем единствено да представим пред другите по-приемлив или бляскав образ? И въобще при условие, че имаме толкова тайни и никога не разбираме за чуждите такива, можем ли да твърдим, че се познаваме? Можем ли да си вярваме и да разчитаме на хората до нас?
„Колкото повече ни заплашват, толкова по-малко обичаме. Интересно, излиза, че да обичаш някого без условия, означава, че не те интересува кой е той и какво прави! Излиза, че безусловната любов е същото като безразличие!” Ричард Бах ("Едно")
