Преди време се прибрах при сърцето си, за малко, да прегърна любимите си хора, да усетя отново аромата им, да погледна отново в очите им, да напълня тъжната си душа със спомени. Прибрах се при отминалите дни, при моите си 4 стени, при моите си глътки въздух.
И въпреки, че прибирането у дома, беше свързано с едно много важно и трудно решение, успях да се насладя на всеки едни момент, успях да го съхраня, прилежно го опаковах и сложих червена панделка. И лошите моменти - не липсваха такива, и тях прибрах, защото и те са свързани с любимите ми хора. И лоши пак ще ги пазя, защото всичко това ме държи жива, далече от сърцето.
За съжаление, не можах да остана толкова, колкото ми се искаше, защото нямаше да мога да дишам още дълго, накрая “моето си”, щеше да ме задуши. “Моето си” не ми остави избор, или щеше да ме убие или трябваше да избягам. Избрах да избягам, за да се върна след време отново, тогава пак ще опитам да дишам без да ме е страх. Някой ден ще се върна при сърцето си, завинаги – онова сърце, туптящо и разбито, тайно копнеещо отново да забие със ритъма на дете.
Но дотогава ще започвам всеки път наново борбата с носталгията, различния въздух, свикването със реда, чистотата, правилата и тяхното спазване.
Някой ден може би ще се науча да се радвам на цветовете, които тук са по-ярки. Сезоните, които тук са по-осезаеми. Хората, които тук са по-усмихнати и безгрижни. Изобщо на всичко, което тук и по-различно от “моето си”.
Някой ден сигурно ще се науча да бъда и тук и там, без това прескачане в различни реалности да оставя отпечатък в съзнанието ми.
Някой ден сигурно ще спра да плача, когато говоря от разстояние със сърцето си, когато то ми казва колко ме обича и колко му липсвам.
Дано само някой ден да не е вече късно, това време така бърза, така препуска....Някой ден ще ми се случи всичко това, дано само времето малко да поспре, да ме изчака. Имам още толкова много да кажа, да дам, да обещая. Искам още толкова много да прегръщам, да целувам, да обичам.
Но само там където е сърцето....
