WAR IN HEAVEN

Относно вечния въпрос „кого предпочитат мъжете  - добрите или лошите момичета?”. Искам да споделя  - от дъъъъългия ми жизнен опит съм се убедила, че мъжете обичат най-много, когато попаднат на лошо момиче. Точно тогава стават онези любящи, мили и грижовни същества от които жизнено важна нужда имат добрите момичета. Когато „лошата” е във вихъра си, флиртува, не се съобразява с мъжа до себе си и за нея той е поредния, без значение какво ще стане с тази връзка, тогава какво става с мозъка на пича . . . не става ясно, но той е като куче. Това е жената! Очите му са станали като палачинки и виждат само нея.Само тогава е готов на всичко, само тогава се плаши да не я загуби и пак само тогава цени това, което има. Може би мисълта, че не е изцяло негова го поддържа във форма. Той е кавалер, романтик и получава включвания /жестове/, който един мъж, сигурен в жената до себе си, дори не подозира че съществуват. ТЯ е толкова прекрасна – близка и далечна, неуловима и опияняваща, обвита в загадачност, всичко, за което е мечтал. Това състояние на пълна изтрещялост /което аз много добре познавам/ е долна и неизяснена заблуда, която го кара да вярва, че това е любовта. Че това е всичко, което може да го направи щастлив. Докато той вярва, че това е неговия човек и е безумно влюбен в нея, за всички други е очевидно, че тя не го обича. Тя не изпитва тези нежни чувства, не го приема на сериозно и дори не се вълнува там ли е или го няма. Ако го има в живота й – вероятно все ще се намери някоя изгода и от него, ако го няма – живота е прекрасен и пълен с други като него. Мацката е на друг етаж, а за етажа на заблудения, в нейния асансьор  копчето липсва. Тя никога няма да спре там, а младежа вече е готов да предлага брак . . . . дано поне толкова обвързана се ще се качи с него пеша до неговото място. Дали тя приема или не, е друга тема /100 долара са си сто долара/, но продължава и ще продължава да прави луд заплеса до нея. Тя ще кръшне, той ще прости, тя ще се забавлява, той ще я чака да се прибере, тя ще му роди деца, а той ще плаща и ще бъде благодарен цял живот за това.  Ще го боли и някъде в себе си ще знае, че не е щастлив. Ще се мъчи да си спомни какво е някой да го е грижа за него. Понякога ще завижда на приятеля си, чието гадже го гледа така, както самия той гледа НЕГОВАТА. Но ще остане така, ще впрегне целият си мазохизъм и ще отдаде живота си на лошото момиче,  без да помни вече защо.

А можеше да има другата ТЯ. Да има „доброто момиче”, в чийто очи да вижда само себе си. Момичето, което, когато помисли за любов, само неговия образ изпълва ума й. Другият тип жена, която да го чака вечер вкъщи  и да е толкова нежна, любяща и постоянно готова да направи това, което той поиска, че ТОЙ спира да я забелязва. Другата, която ще го приласкае, ще го обича до лудост /ако не е лудост, не е любов/ и ще е готова буквално да даде живота си за да е щастлив. Той ще осмисля живота й, ще му носи закуска в леглото и ще маха зелените листенца от ягодите, преди да ги сложи в устата му . . . .

И когато „доброто момиче” няма шанса да даде на нейното момче, това на което е способна . . . когато ТОЙ гледа в нея и не я вижда, когато не пожелае да бъде щастлив и да я обича, тогава момичето отива при другия, който и да е той, за да  флиртува, да не се съобразява с мъжа до себе си и за нея той да е поредния, без значение какво ще стане с тази връзка . . . а той ще бъде като куче!

А ти от кои момичета си???

Гор-чи-вооо, гор-чи-воооо........

Не съм се ровила в статистиката, но съм убедена, че 95% от неомъжените бели, черни всякакви, жени искат да се видят в бяла булчинска рокля. Е аз се намърдвам някъде из между останалите 5%. Не съм ровила и в градските митове и легенди, да проуча аз от къде идва тая идея за бялата рокля, но по пътя на логиката, ще да идва от посланието, което носи белия цвят – невинност, демек девственост. Е да, ама по пътя на логиката, от няколко века насам, момите трябва да се омъжват във всякакъв друг цвят рокли, освен бели, ама....логика.

И роклята е само началото, кому е нужно цялото тва безумие – сватбата. Ресторант, DJ, а сватбените такива, са просто уникум, едни приготовления, една суматоха, едни букети, за тебе, за ритуала с хвърлянето, не присвоихме нещо по-полезно от белите народи, ми тва с букета и тия старите моми, да се натръшкат на земята от зор, едни роднини, едни покани дето, като ти ги донесат виждаш, че са напечатани с граматически грешки и на свекървата името точно е объркано, едни бутониери, едни подредби, пък тоя да поканиш, оня да не се обиди, тоя да го сложиш на една маса с оная, ама те имаха неква игра миналата година, да не се изпотрепат, некви роднини от 10 коляно, дето изобщо не си ги виждал,  ама трябва да ги поканиш, щото и те ще се засегнат и после, няма да поделиш с 58 наследника - 2 ниви, една порутена барака, 10 декара стопанска площ  и 1 свинеферма. Като се закупуват едни гипсови фигурки, с неопределени форми, целите в брокат, да се раздават на гостите, за кво са им, аз такива съм изхвърлила бая, добре, че тва със закичването на кърпички отпадна, поне в големите градове, че там оставах просто безмълвна за коментар. Ами тия ми ти подаръци за младоженците, добре че и това да се носят подаръци, отпадна, щото 5 ютии, 8 фритюрника, 6 сервиза за кафе, 5 за чай, няколко за супа и салата....ама и тва с парите в пликче не си е работа, минаваш с няква чаша в ръце, умилкваш се, целувки, прегръдки, те ти се мазнят, ти им се мазниш и им прибираш парите, а и колкото и пари да събереш, все не излизат повече от тва глупаво мероприятие – сватбата, при всички положения си назад. Ми тва с гражданското, тая институция е от времето на прабаба ми, не е мръднала, с тия дърворезби, колкото цял блок, дето се мъдрят пред младоженците, като застанат при оная ми ти лелка с лентата да ги венчае, и едни стари протъркани пътеки от входа до лелята с лентата, и най-изумителното е рехавия хор на старите момчета, в дясно от входа на ритуалната зала, полегнали на рояла, облечени в черно и едни напеви, едно чудо. А докато се стигне до целия тоя смешен ритуал си изхабил толкова нерви, че роклята, оная бялата, вече ти се смъква и трябва в последния момент да се стесни, на крак.

Най-накрая се отива в ресторанта, да не обсъждам безумните обичаи там, и пак -объркване на гостите, местата и масите, ама вече ти е почти все едно, искаш само да седнеш и да ядеш нещо.... и от там ти присяда от едни приветствия тип “Таз година завод за полупроводници, догодина за цели проводници”, народа се усмирява след време, почва се пиенето, яденето, танците – манците, всички се правят на кирки и мотики, ти си вече боса, роклята се въргаля из дансинга, всичко вече ти е като на филм и свършва....ей така, на другия ден, захвърляш роклята в гардероба и събира прах до дълбоки старини,  глава те боли, всичко ти минава на лента, и кому е нужно това, за един ден център на внимание, напрежение, суматоха, простотии, нерви, ядене пиене, което остава и се изхвърля, излишни разходи – за едната бяла рокля.

А някъде да споменах изобщо младоженеца – е как да го спомена, като той обикновено не участва, освен в яденето, напиването и в “гор-чи-воооо, гор-чи-вооо”

Ако ще се омъжвам в другия си живот, роклята няма да е бяла и няма да е в тая държава......

Чувствени . . . в черно и бяло

Около Великден преди няколко лета моето семейство беше изправено пред изпитание – на духа и тялото. Това е историята на Величко.

Всичко си вървеше нормално с пролетта, птичките и тревичките. Майка ми тъкмо се канеше да опролети и нашата тераса с няколко стръка петунии и наслага подходящите за това сандъчета на подходящите за целта места. Засипахме ги с нова пръст, озеленителния план вървеше по график, но изведнъж двойка влюбени гълъбчета се оказаха наематели на едната саксия. Крайно неподходящи екземпляри за нашия иначе флорално ориентиран балкон. Обаче много милички бееееее . . . . и се целуват и се обичат и си гнездят, сърце не му дава на човек да ги изгони. Любувахме им се, слагахме им трохички, те си цвъкаха навсякъде, но беше идилично. Само кучето /тя е пинчер/,  страдаше, милата, сигурно сънуваше кошмари от тях. Скимтеше, лаеше и хълцаше на сън, а щом се събуди – веднага на терасата с надеждата поне този ден да разкъса някой от двойката, но все не й се получаваха нещата. Нищо де, двете семейства свикнаха едно с друго, все по-хармонични ни ставаха отношенията. И един ден, О! Чудо! Яйце! Айде сега ново 20 . . . . .Ние бяхме изненадани и притеснени, а те изцяло отдадени на излюпването на поколението. Редуваха се в мътенето май, ако не се случва така по принцип при гълъбите, да знаете, нашия татко беше особено грижовен . . . Имах чувството, че това яйце никога няма да се излюпи, с такова нетърпение го проверявах всеки ден. Докато аз надничах тайно в сандъчето, кучето отдолу . . .ама някъде много надолу, вече беше готова /в мое присъствие/ да нападне и да изяде ако ще и яйце на тиранозавър да се търкулне отгоре.

Христос Воскресе!!! Сутринта на Великден. Прекрасен празник, нашето семейство ядеше козунак и се чукахме с яйца, а семейството отвън явно също бяха счупили тяхното. Четири тъпи физиономии се появяват една над друга /сещате се на кой е първата, най-отдолу/ на терасата и втренчено гледат нещо толкова грозно, безформено и с жълто около човката, че не мога да ви опиша. Ето го, беше се появил! Имаше рожден ден днес! И разбира се – беше кръстен Величко. Дойде си с името J Малко по-късно издебнах и моите и неговите родители да ги няма и го взех в ръка. Не мога да опиша как ми подейства това толкова грозно, безпомощно и нежно същество. Едва помръдваше крилцата си, а беше толкова деликатен, че имах чувството, че вътрешностите му прозират през кожата. Още без перца разбира се. Направо се вцепених, почувствах се като Бог за това създание и веднага дойде вълната от желание да го закрилям и да се грижа за него. Та това си беше нашия Величко.

Следващите дни, все по рядко имах възможността да го погаля. Единия родител го топлеше, стоейки върху него, другия ходеше да търси храна и после се сменяха. Прекрасни бяха. Не съжалихме за миг, че приютихме тези симпатични наематели.

Нещо се обърна . . . Изведнъж, без предупреждение, без семеен скандал или драма, майката на Величко изостави и него и мъжа си. Тази гълъбица никога повече не се върна на нашия балкон. Баща му, миличкия, даваше всичко от себе си и да го храни и да го топли и да е при него постоянно и да го няма само за кратко. Моя баща междувременно също се раздаде, намирайки лампа, която да закрепи до гнездото, така че да топли Величко докато е сам. Очевидно никой от двамата мъже не се справяше добре. Малкия се бореше с всички сили, писукаше и правеше всички гълъбски работи с татко си, но явно да се родиш на Великден не е достатъчно условие за да живееш.

Една сутрин взех безжизненото му телце, беше толкова малък и все така грозен, че нямаше как да не ме разплаче на секундата. Исках да го стопля в една кърпа, имах чувството, че ще го счупя от стискането и безсилието да му помогна. Баща му не се върна повече, а ние погребахме Величко.

Ако ви се струва тъжно . . . Беше! Но имам още какво да разкажа – много по-весело и свежо, в същия жанр. Едно бездомно кученце роди на вратата на апартамента ни. В блок, не блог На 3 етаж. 5 парчета. Раждането беше драматично . . . отглеждането – също. Майката беше малко по-голяма от коли, а не обичаше непознати хора да минават покрай децата  . . . във входа /където не живеем само ние хахахахахахха/ Ще разказвам . . . . .

тихо и зелено

4 дни и 4 нощи- заради някои неща ми се видяха, като 1 миг, заради  други, като 40 дни и нощи. Исках да се махна, отчаяно исках, и като се махнах, всичко което оставих назад ми липсваше - шума, суетата, смога, блога и той, селянката от кварталния магазин, неокосената трева пред блока, съседката с невротичното си дете, празните кашпи пред входа. Озовах се в безумна тишина, с окосена трева, нацъфтели маргаритки, лек ветрец, зелено, зелено, зелено, та чак да ти втръсне, като си затвориш очите и още дълго ти е зелено. Нали това исках, защо ме дърпа назад, към лаптопа, към улицата, към лъскавите кафенета, към сивото- зеленото е най-успокояващия цвят, трябва да се възползвам. Но не исках да си затварям очите нито за миг, за да събера зелено, за няколко месеца напред, и тук-таме маргаритки. Твърдо реших, че ще се  наслаждавам, не че не мога, ама....... Не затворих очи, докато изкачвах баири по балкана, докато търсех случайно прораснали подправки  из тревата, докато поемах дълбоко въздух, седнала на един огромен камък, да почина, докато берях най-ароматния люляк на света, докато обикалях пъстрия селски пазар със старите дюкянчета с пасти и кадаиф, с петлите и кокошките, които продават, със сергиите с ръчно направени лопати, секири и какво ли още не, с разсадите домати, чушки, чубрица и босилек, още усещам аромата им. Не затворих очи и докато отивах към най-близкото ханче (просто исках ароматно, градско кафе, не че нещо....) докато минавах покрай огромните кипариси, и лешникови дървета, докато седях пред клетката на едно еленче, отпивах на бавни глътки, ароматното, градско кафе и гледах, защо да си затварям очите, та нали с отворени очи се раждаме. Вечер виждах  тишината, пронизваше, нямаше го телевизора, който ме приспива обикновено ,толкова беше тихо, че чувах и луната, дето спи. 
Прибрах се..... и ми се искаше да си затворя очите, да мина през толкова много моменти със затворени очи, като не съм го видяла с очите си, няма да го запомня и няма да боли , и да ми липсва.....

 4 дни и 4 нощи- тихо и зелено, заради някои неща ми се видяха, като 1 миг, заради  други, като 40 дни и нощи.

blue madness

   Вчера вдигнах температура,  главата ме цепеше зверски, но  към 17.30 на 24 май се появих пред заведение Х с хубава, скъпа и току-що измита кола. Чудно! Чудите се за кво говоря – ами оказах се шофьор на абитуриентка. Колата  я направихме лъскава, себе си  – не, все пак това е деня на абитуриентката. Паркирам се по невъзможен начин, на супер тясна улица, където за моя най-голяма изненада от всякъде бълват празнуващи завършващи. Колите им задръстват всичко, правят се снимки като за последно, луди дечица от родата тичат насам натам и създават допълнителна суматоха. Звука от клаксоните е оглушителен, а броенето от 1 до 12 направо ми действа на перисталтиката. Нищо де, стоя и чакам и моята звезда да се яви. Първо обаче идва комитета по подготовка на украсата – мама, тате, баба, братовчедите и не знам още кой, налазват колата с балони. Аз тактично давам насоки, така че да не одраскат нещо или да махнат боята, защото после гаджето ми ще ми махне главата. Едно суетене, вълнение, трепети, възли и яко надуване. Айде готово, колата всеки момент имам чувството, че ще излети. 10 мин. по-късно се поява и девойката. В синьо. Браво! Семпла е и много нежна! Опитвам се да си говоря с нея докато прекосяваме половин София. На това дете или не му се говори или е толкова нервна, че нещо не й идва да си общуваме. Стигаме до двора на училището. Майко мила!!! Паркирам аз и оглеждам в несвяст. Кво им става на тези деца бе!?!? И в този момент в който моята „клиентка” слиза осъзнавам, че 90% от момите са в синьо и ако моята не ме намери, аз може и друга да си взема. Почнаха се песни и танци. Косите естествено поне 3 размера по-големи от главата, роклите – мноооооого лъскави и максимално секси. Стоях и ги гледах и не можех да не се замисля за моята абитуриентска, преди колко години беше и дали сега им завиждам . . . Изненада!!! Не само не завиждам на тези създания, но и така се радвам, че не съм на тяхно място.  „Кълна се”, „Пак ще се срещнем след 10 години” . . . всичко върви нормално, но в следващия момент се пуска някаква чалга, в която се пее нещо малоумно за моя клас, повтаря се около 50 пъти и накрая става ясно, че изпълнителката обича месец май. Това ме вади от унеса около моята младост и температурата и ми става толкова смешно. Девойките танцуват, а младежите точат лиги, загледани в цепки и деколтета, предусещайки как тези вертикални движения ще преминат в хоризонтални, след съответното количество алкохол. Свършихме и това мероприятие, моята девойка скочи в колата. Мисля си, щом с такъв замах го направи, правилната  ще да е и тръгвам. По пътя до ресторанта -  толкова луди и пияни индивиди, не бях виждала отдавна. Група момченца от съседна кола ми подават бутилка бира /дали им изглеждах, като да е възможно да я взема/, броенето продължава безспирно и отвсякъде, други веселяци се закачат от колата отпред . . . . толкова ли са се омагьосали тези деца или още вървим на техния пазар ха ха ха /честно казано, грам не ми пука/.

 „Незабравима вечер” пожелавам аз на момиченцето, тя се усмихва и се изнизва от колата, стъпвайки леко на извънредно високите обувки. Гледам я как крачи заедно с останалата част от класа . . . Щастливи са. Тази вечер. А утре? Когато изтрезнеят вече ще са в света на възрастните. На мен лично не ми харесва да съм там. А на тях всичко им предстои.  Постоях малко сама в колата и си мислех какво бих им пожелала на тези деца . . . бих им пожелала занапред често да имат поводи да се обличат и чувстват така. Дано този път не е пръв и последен и дано наистина им предстоят само празници /а знам, че няма да стане така/.