Помощ....Чуваш ли ме...? Чуваш ли мееее....
Викам, а всъщност шепна, нямам сили вече, викам те толкова отдавна, няма те, няма ме...разминаваме се, липсваш ми, дали аз ти липсвам, имам нужда да ти споделя, искам да имаш нужда и ти да споделиш....
- ”Едно и също мило, нямам какво да споделя”,- не ме устройва, отдалечава ме още повече, достатъчно далече съм. Все едно сме си двете, в нашето заведение, в нашия си час...толкова ми става мило! Не искам нещата да се променят, да се размиват, да изстиват, да имат нужда от припомняне.
Затова ще споделя с нашето детенце, то ще ти предаде моят вик за помощ. Сега когато съм далече, то ще е връзката ни с нашия си свят, аз ще говоря с него, то с теб и с нетърпение ще чакам следващата ни среща, за да ми каже, че си добре, че си щастлива, че му предаваш, колко ти липсвам....
Детенцето ни, милото, не планирано, но всъщност появило се с толкова любов! Детенцето, което ме връща в света, в който съм щастлива.
Има дни в които не мога, предавам се, събирам се, връщам се, почвам се отначало....и тогава викам тебе
Има дни, в които се сещам за твоите думи и стоя, и държа печено, и стискам зъби, и прехапвам устни, и, и, и....и тогава викам тебе
Има дни, в които просто нищо не правя, нито тук , нито там. Не искам да съм никъде.....и тогава пак тебе викам
Има дни, в които те чакам, но те няма, има дни в които аз мога ти не, ти можеш, аз не, това ме обезкуражава още повече. Ти си моя изповедник, какво да правя, когато те няма. Вечер плача и така ми се иска да отворя компютъра и на екрана да блесне твоето име ииии... да пиша, да говоря, да плача, да се смея и пак да плача, и пак да пиша, все едно си до мене, все едно утре ще се събудя, знаейки че на обяд, ще те видя, ще ти разкажа как е минала сутринта, как ще протече след обяда, кой ме нарани снощи, как плаках, как се смях после на една безумна комедия.
Това са нещата, които ме правят щастлива, толкова малки и незначителни нещица, които правят живота ми пълен със смисъл.
Сега, когато не правя всичко, което съм правила досега, а правя някакви неща, които някак си не ми идват отвътре, сега разбирам, колко малко ми трябва.
Докога ще плача, докога ще чакам правилното решение, докога ще стоя на прашния кръстопът, докога ще питам, докога ще викам за помощ, докога ще чакам резултата- време за равносметка и преценка ли е, просто това е писано ли, какво като сърцето стене...Да се махна ли, веднага!!!!
Докога мила приятелко....дали знаеш отговора......
