..........

"Ако един ден ти се доплаче,обади ми се!

Не ти обещавам,че ще те накарам да се смееш,

но мога да поплача с теб.

Ако искаш да избягаш,обади ми се!

Не ти обещавам,че ще те помоля да спреш,

но мога да бягам с теб.

Ако някой ден не искаш да слушаш никого,обади ми се.

Обещавам,че ще мълча.

Но ако някой ден се обадиш и никой не вдигне,

ела бързо при мен,вероятно имам нужда от теб."

Ангел мой, не ме забравяй, не изтривай образа ми от съзнанието си, не заглушавай гласа ми, сред уличния шум,  не ме разпръсвай на хиляди кристалчета във въздуха, не ми обръщай гръб след време, не ме съди, ако се върна, не се сърди, ако замина отново, не мълчи, ако те боли, само защото съм далече, не сдържай сълзите си, когато чуеш гласа ми, разказвай за мен, винаги рисувай смеха ни, отпивай всяка сутрин кафето си със спомени, не спирай да ме чакаш, дори никога да не се върна, не спирай да вървиш по нашите улици, да преживяваш нашите разговори, да пазиш винаги нашите срещи, идеи, тайни, мечти, не спирай да залепваш, една по една, счупените частици на сърцето ми... 

Остани винаги пътеводната ми светлина, най-реалната ми оценка, най-огледалния ми образ, бъди винаги моя изгубен ентусиазъм и вяра, моите надежда и оптимизъм, бъди винаги моя пример за сила и дух, не предавай мечтите си, както аз предадох моите, защото приятелко............., само така съществувам....

The choise

Никога не се беше чувствала толкова объркана...замина, за да избяга, а сякаш досега беше тичала срещу себе си. Минал е повече от половината и живот, а още не може да намери себе си, мястото си, дома си, сърцето си- онова ръждясало сърце, което отдавна не бие със същата сила, ентусиазъм и желание, като преди.

А сега накъде...? Не знаеше какво да прави, нещо се обърка, дали е още рано да взима решения, дали пак да замине, за да бяга и този път накъде, ако се върне, пак там от където беше тръгнала, всичко започва от нулата, само дето тая нула ще е много по-трудно да нараства там, отколкото, където се намираше в момента. Имаше всичко, като всяка жена естествено търсеше повече, нещо друго, но при нея го нямаше най-важното – щастието, сърцето...Кога го изгуби, някъде във времето, някъде неусетно, за това ли не намираше мястото си, дома си, защото домът е там, където и сърцето....?

Стоеше сама и тъжна, нямаше сили и да плаче, защото беше изтощена от мислене и премисляне, какво да прави със живота си, или поне тая част, която остана от него. Толкова много неща я тласкаха назад, където не е хубаво, но това беше скапаното й  минало, от което така бягаше. В същото време, трябваше да остане там където е, защото това беше шанса й....за какво- за по-добър, по-спокоен, по-силен, по-искан живот. Само, че какво искаше тя.....жена -може ли да знае какво иска изобщо. Като всеки човек не спираше да търси щастието, но с времето вече знаеше какво иска, но просто не го намираше.

Сега в новия си живот, излизаше сутрин на терасата, поглеждаше градината пред себе си...и как и се искаше, всички които обича, да седят на пейката под бора, и да я чакат с чаша топло, ароматно кафе и силна цигара.....

Толкова малко и трябваше, толкова малко искаше, но живота и вече се беше объркал толкова много, че беше почти невъзможно да оправи нещата.

Беше наговорила толкова много лъжи, беше наранила толкова много хора, нея я бяха тъпкали толкова много пъти, беше обръщала гръб на толкова много съдби.

Отново и отново, назад или напред, къде щеше да е щастието, да стиска ли зъби и да търпи или да поеме нататък, сама...отначало....можеше да затъне още повече, можеше и да изплува, само да имаше някой, който да и подскаже....нямаше време за поредната грешка.

И сега какво надпреварата с времето продължава…, спряла е за малко и се чувства, като малко животинче, затворено в малка клетка – пищи, бие, блъска.... свободата копнее...щастието и сърцето, онова ръждясало сърце, което отдавна не бие със същата сила, ентусиазъм и желание, като преди.

Ще се надпреварва с времето и ще чака края, когато и двамата просто ще спрат....окончателно. 

                       

Есента не е толкова лоша!

А би могло да бъде романтично. Би могло да бъде толкова топло и уютно. Да сме само двамата. Цялата палитра на есенни цветове, сякаш отблясъци от огън, да играят в очите ни. От щастие. Всяко пламъче танцува за теб. Есента, казват, е за романтичните души. Дърветата -  окъпани в старо злато, саксиите, останали на някои тераски – нацъфтели като за последно, слънцето е по-нежно и гальовно, а на хората им се приисква толкова много да се гушкат, че се самопрегръщат в палтенцата си в меки цветове. Картината става по-земна, по-топла, става ти едно домашно и когато завали . . . какво по прекрасно от мек диван, любимия човек до теб и меко одеалце, докато капките потропват по стъклото. Усещам миризма на печена тиква, орехи, мед и мляко . . . и леко канела може би. Вълшебно е.  Празник за всички сетива.

А когато стане сиво, дръвчетата са голи и дъждът не е само за да задълбочи романтиката, когато стане студено, слънцето изчезне за дни и вече надушваш мириса на зима – тогава виждам само бързащи хора с големи чадъри. След работа тичат в разни посоки – таксита, трамваи и всички, абсолютно всички бързат да се приберат. Да влязат от вратата, да свалят мокрото палто и потривайки ръце от удоволствието на облялата ги топлина да целунат любимия/та и да седнат около масата с чаша ароматно червено вино . . . Пак може да е хубаво, нали . . . Есента не е толкова лоша!