Случайна среща на ъгъла на блока...блога де.

Фамозен ентусиазъм ги тресе, ша кажеш, че са открили топлата вода, ама си намериха едно местенце, тяхно си....Тъкмо са се разделили виртуално, щото им свърши работното време, не за друго, и всяка си тръгва в нейната си посока и...бам..на ъгъла на блога – пак се срещат, – на живо тоя път, за втори път днеска, направо си връхлетяха, па и за малко да не се познаят. Страшна радост, пърхат с мигли , махат с ръце, като някви кокошки, правещи опити да летят– супер кифли. В рамките на срещата (около 5 мин.) успяха да обсъдят така модерния лилав цвят за тоя сезон, поднесен им от една уникална селска пръчка, наложила върху себе си абсолютно всички нюанси на лилавото, от лилавата флора в косата и до сандалките със златни капси и коркова подметка тип- женския пазар.Напрайха ебати задръстването от народ, на тоя ъгъл, аха да ги бутне десетката (железния кон), ама не им дреме и кикот, и смех, и клю-клю....разбраха се, която квото измъдри, веднагически да го пуска в блога, па и дискусия да става, нема само монолози...цун-цун, аре довиждане!

Още "shit в ефира" - ще кажат някои

Решихме да направим блог!!!

Голям смях . . . . организацията беше жестока, понятие за случване на нещата – никакво.

Имаме среща /две налични луди жени/, актуално централно заведение, лаптоп, мнооооого желание да си направим нещо истинско и наше, и грам идея дори от къде се почва.

Защо ни дойде тази идея . . . . защото това което се случва в живота ни, разговорите ни, смешките и абсурдните случки – „Сексът и градът” пасти да яде.

Решихме, че си струва да споделим и да ни бъде споделено. Да се посмеем заедно или да поплачем /което често се случва/. Ангели, ангели . . с крила, без крила . . . . нищо ново под слънцето, когато става дума за емоции, мъже и безкрайната палитра от багри на душата на една жена . . . .

Да се върнем на повествованието и раждането на това блогче. Ей, много ни е скъпо и всичко ни е честно и такова каквото е тук и сега.

Седим на приятна масичка, вперили поглед в лаптопа и в някакви прозорци, които изскачат един след друг, а ние дори трудно открихме началото. Страшни дизайнери сме. Избихме рибата, особено, като дори не знаем когато променяме нещо, кое точно променяме. Някакви неща ни се показват в неясна последователност,  други се местят, трети дори не разбираме защо са там, но кипим от ентусиазъм и кликаме на всичко като луди. Е ли нормално да седнеш да правиш блог и да не знаеш как ще се казва – не. Нищо, никой не ви е обещал нормални неща тук. След кратък, но иначе дълбок размисъл, няколко неуспешни опита с вече съществуващо име – ето ни. Гледаме и двете съсредоточено как се случват нещата, чудим се и от време на време избухваме в смях. Хората ни гледат тъпо, но това се случва винаги, така че сега просто сме в естествена среда.

Пишем, бришем, избираме, забавляваме се и все по-хубаво ни става . . . /и за блога и на душата/.

Зън, зън обедната почивка свършва обаче и се пръсваме по офисите. Можеш ли обаче да стоиш мирно при това предизвикателство – не. Продължаваме дистанционно. Мъка страшна, като не сме си една до друга, буза до буза,  съвсем усложнихме ситуацията . . .

Еми . . . това е - огън и жупел!!! Готови сме и вие го виждате. Дано ви хареса. А ние ще си пресъздаваме живота тук . . . ако искате участвайте. Ще ни е забавно . . .

тълпата...

Мразя тълпата, задушава ме, опитвам се да я избегна и пак на нея попадам, някак си е неизбежно. Вечер вървя пеша, колкото мога повече и все в тълпата, и все гледам и се вглеждам, без да търся. Задушавам се и необяснимо как в тълпата си почивам, от офиса, от колегите, от монитора. Сякаш чувам мислите на всички и пак си почивам. Попадам на различни лица, жестове, мимики, неусетно се замислям двойките хванати за ръце, прегърнати, дали ме потискат или напротив. Явно зависи от настроението. Никога не съм искала да съм половинката, любимата, гаджето, съпругата, все бягам от тая клиширана роля, ама подсъзнателно, ми се иска да съм такава, щото много пъти, тия двойки ме натъжават, че аз все сама вървя в тълпата, все сама...и там вкъщи пак съм сама, няма я тълпата, там вече се уморявам.....

Chronicles of Angels

"My Lord....There is something strange in the Cherubim camp....It appears as though a small, wingless Angel watches the battle from the trench!"

Satan leapt off the beast and quickly separated the messenger-minion from his head.

"You fools! There are no Angels without wings!"