Мразя тълпата, задушава ме, опитвам се да я избегна и пак на нея попадам, някак си е неизбежно. Вечер вървя пеша, колкото мога повече и все в тълпата, и все гледам и се вглеждам, без да търся. Задушавам се и необяснимо как в тълпата си почивам, от офиса, от колегите, от монитора. Сякаш чувам мислите на всички и пак си почивам. Попадам на различни лица, жестове, мимики, неусетно се замислям двойките хванати за ръце, прегърнати, дали ме потискат или напротив. Явно зависи от настроението. Никога не съм искала да съм половинката, любимата, гаджето, съпругата, все бягам от тая клиширана роля, ама подсъзнателно, ми се иска да съм такава, щото много пъти, тия двойки ме натъжават, че аз все сама вървя в тълпата, все сама...и там вкъщи пак съм сама, няма я тълпата, там вече се уморявам.....
Няма коментари:
Публикуване на коментар