До скоро си боядисвах косата със руса боя (разбирайте светло кестеняво), от няколко дни вече слагам тъмно кестеняво и откакто не съм руса :) направо бликам мозък.

Обикновено идеите, думите, публикациите ми идват точно, като си легна вечер, малко преди да заспя и почвам да нижа думички и да сглобявам изречения, но ако не стана на момента да ги нахвърлям черно на бяло, на сутринта нишката се е скъсала и всичко се е пръснало в пространството.

Така е и с тези мои размисли и страсти. И реших вече да седна да надраскам  нещо, ‘щото съвсем ще забравя, че искам нещо да споделя.

Искам изрично да отбележа, че умишлено в текста използвам така наречените книжовно неправилни “съкратени огрубени словоформи” или жаргонни форми, като: “щото”, “тия”, “т’ва”, употребявам ги в ежедневния си разговор и тук се стремя да се изразявам, така както говоря с приятели и близки.  Апострофа, който слагам при тези форми символизира пунктуационно съкратеността на формата и  прави поне  изписването им  книжовно правилно. (много задълбах в ня’кви глупости)

От известно време доста се замислям за неграмотността на нашия мил народец. Непрекъснато се сблъсквам с неправилен български език. Постоянно попадам на неграмотно написани – смс-и, субтитри, обяви и какво ли още не. Всеки ден се чудя и се мая на тия мили момичета и момчета, от торент тракерите, които с такова огромно желание се наемат доброволно да превеждат цели филми. ‘Ма как, тия хора английски не знаят, а тръгнали да превеждат и то с такива елементарни правописни грешки, че свят може да ти се завие. Едвам съм се сдържала да не пиша коментари в даден сайт, да разбера аз, от къде идва тоя тъпизъм

Ами с тая латиница, ми тя съвсем побърка хората, особено децата. Аз ползвам английски, вече не помня от колко години, пиша смс-и на латиница, но никога не ме е бъркало фонетичното заместване на буквите. Особено децата, бъркат масово думите, в които има “ъ”,която във фонетиката се замества с “а” или “u” и на български продължават да си я пишат с “а”. И някак си  така си ги запомнят тия думи и те в тяхното съзнание си остават грешно написани.

Интернет пространството гъмжи, прелива от неграмотност – форуми, сайтове, блогове. Млади хора с престижни професии, със стабилно семейство пишат коментари в известни форуми, човек ще си помисли, че са писани от 5 годишно дете, толкова елементарни и невежи грешки.

Далеч съм от мисълта, че аз съм някакъв страшен капацитет по книжовен български език, ама всички сме учили в училище елементарни правила за пунктуацията и правопис в родния български, как е възможно такова невежество. Сблъсквам се постоянно и с възрастни хора и с ученици, които не знаят елементарни правила от българския език.

Т’ва определителен, пълен, непълен член, т’ва пунктуация, т’ва словоред - няма такова нещо. Като ми прати мъж, който ме сваля смс, в който има думи от сорта на: “незнам”, направо ми става лошо, как тия хора не се научиха, че отрицателната частица “не”, се пише отделно от глаголи, като: мога, искам, знам, трябва, виждам и т.н. Чудя се, когато четат книга, списание, или гледат по телевизията правилно изписани субтитри, не се ли поучават от там. Познавам хора на достатъчно високи постове и с достатъчно добро образование и самочувствие, които като ми пратят e-mail или смс с правописни грешки, и си личи, че не са неволни, направо не ми се вярва. Такива хора просто не знам как комуникират с институции и с хора и фирми от цял свят, ако не могат да пишат правилно на родния си език, какво да говорим за някой чужд такъв.

Доколкото съм запозната с разни проучвания, българите сме един от най-грамотните народи, защото образованието в България било на много високо ниво. Ама това, като гледам познанията по български на хората, не знам кога е било и колко изобщо е вярно.  И пак искам да кажа, че говоря за елементарни писмени грешки, неща които учим в съвсем началните класове, неща с които са сблъскваме всеки ден и така и някой сме успели да научат, запомнят, разберат. И така, исках аз да споделя моето отдавнашно възмущение по тоя въпрос.  

Summer in my heart

Новият брой на едно женско списание, което си купувам на всеки две седмици, ме вдъхнови днес, да споделя публично едно усещане, което ме обзема всяка година по това време - усещането за лято и как да го съхраним.

Винаги ми става тъжно, когато лятото си отива, когато чувам студеният, есенен вятър да се промъква в звънтящите златни листата на тополите, вече студените утрини и вечери, ранното оттегляне на деня. И колкото и да обичам аромата на печена тиква и кестени във въздуха, есенните боти и якенца, прохладата и свежестта, пъстрите дървета и храсти в цветовете на “Густав Климт”, лятото си е лято и нищо не може да го замени.

Нищо не може да замени леките и цветни къси панталонки, кецовете и тениските, банския, и нежното плажно мляко, плажната чанта пълна с пясък, мократа хавлиена кърпа, шума на вълните, мириса на прясно косена трева, обсипаната с маргарити, петунии, мушката, хортензии и свежи зелени алпинеуми, градина. Нищо не може да е толкова синьо, като небето и морето лятото, нищо не може да е толкова вкусно, като сочните праскови, напращялата диня, чушките с доматен сос и таратора, нищо не може да е толкова ароматно, като меките, презрели смокини и цъфналото дафиново дърво.

Нищо не може да замени летния златен загар на кожата, който придава на човек толкова здрав вид.

Незаменимо е усещането за планиране на лятната отпуска, стягането на багажа, за морето, плановете как да прекарам максимално релаксиращо и да забравя, за това което ме чака цяла година.

Обичам лятото повече от всички други сезони и все си мисля, че като зимно бебе би трябвало да обичам зимата, но не е така.

Винаги си оставям пясъка, посипал се от кърпата и банския, в плажната чанта, сложила съм си мидички, рапанчета, раковини и морски звезди в една плетена кошничка. Опитвам се и да мисля цяла година лятно, лежерно, топло, синьо, по детски наивно....

От доста време насам ми е едно тъмно в сърцето и тогава някак си интуитивно, на сърцето му дойде много тая тъмнина, и ми подсказа че трябва да си  сменя гардероба, та все гледам да се обличам цветно, слънчево, поне да не ми личи отвън мрака.

Отварям прозорците, дърпам щорите, правя си силно ароматно кафе, с мляко и кафява захар, и излизам на терасата, вдъхвам топлината, слънцето и детските гласове от парка и  доволна си паля цигара.

Какво повече му трябва на човек...!

Така се зареждам аз, от слънцето сигурно затова го обичам тоя сезон най-много, защото само тогава ми е светло и отвътре и отвън.

Затова и зимата лакирам ноктите си все в ярки и различни цветове, затова все гледам да слагам поне един аксесоар с цвят на лято, затова все се подсещам, че трябва да запазя детето в себе си, когато ходехме с баба и дядо на море и стояхме цели 15 дни. Когато играехме пред блока на ръбче, народна топка и скачахме на ластик, крадяхме дини късно вечер от търговците опънали шатра на тревната площ между блоковете, цепехме динята в масата за тенис на детската площадка и се омазвахме целите заравяйки лица в големите сочни парчета.

Тези спомени ме вдъхновяват да споделя още едно чувство, но то е съвсем друга тема, която някой друг път ще нарисувам с думи.

Искам да запазя лятото завинаги –освен пясъка в плажната чанта, там слагам и капки плажно масло, няколко счупени мидички, в едно ъгълче скатавам малко аромат от праскови и няколко семки от сочна диня, смачкана сметка от някое плажно капанче, прилежно увивам в салфетка, да не изветреят-мноооого спомени, много въздишки и сноп слънчеви лъчи вързан с ярко оранжева панделка.

Не си отивай лято, бъди винаги в сърцето ми...

for cooking with love

“Дъхът й меден също карамфил ухае

и устните й сладки са като узряло манго.

Целуваш кожата й, сякаш вкусваш лотос.

И ямката на пъпа й потир с подправки рой е.

Какви наслади крие там-един езикът знае,

Ала не дръзва да го каже.”

Беше отдавна, помня, че беше лято-жарко с аромат на косена трева. С дядо бяхме на вилата. Била съм сигурно на 12-13 години. Дядо щеше да приготвя  обяд, спонтанно реших да му помогна. Набрахме от градината зелен боб, извадихме пресен лук и още малки бебета моркови. Набрахме джоджен или както още е познат, като гьозум. Тогава за първи път се докоснах до магията на кулинарията. Дядо беше човекът, който ме научи да готвя. Той за първи път ми показа света на подправките, плодовете, зеленчуците комбинирането на съставки, продукти, вкусове и цветове. Той беше човекът, който направи готвенето мое хоби и нещо което ми носи огромно удоволствие.

Тогава сготвихме нещо простичко, зелен боб – яхния и баница с яйца и сирене.

Седнахме на терасата и изчистихме бобчето, като отрязвахме двете крайчета на всяка шушулка. Нарязахме всички необходими зеленчуци и готвенето започна

На тая възраст с огромен интерес наблюдавах как дядо реже лука и морковите, как чака олиото да се сгорещи и пуска бавно зеленчуците в тигана, няма да забравя аромата и звука на запържени зеленчуци, тихото къкрене на доматките, нежната запръжка с брашънце. Много скоро след това боба беше готов, направен с много любов за мен. След това направихме баницата. С готови фини кори, меко и солено сирене, и пресни яйца. Стана толкова вкусна изядохме цялата тава със няколко кофички кисело мляко.

От тогава не съм спряла да готвя. Постоянно експериментирам, чета, гледам кулинарни предавания, с времето кухнята се превърна в любимото ми помещение от цялата къща. Като че ли там има най-много любов, влага се най-много чувство. Винаги е толкова ароматно и топло. Дали ще мирише на прясно изпечени хрупкави кифлички или печено пилешко бутче с коричка или на лека домашна торта....

Един готвач, трябва да умее да се наслаждава на храната, да гледа на нея като на нещо ценно, а не просто да се храни, за да оцелява,

Обикновено не готвя по книга, а с въображение и спомени. Не готвя и със строги пропорции, готвя на око, единствено при десертите спазвам всичко, защото при тях това е най-важното, за да се получи желания резултат. Обожавам да пазарувам по пазарите, всичко там ми е адски автентично и свежо, представям си, че всичко по сергиите и дошло направо от нечия домашна градината, а не от борсата. Винаги има повече избор и винаги е по-цветно и ароматно. Доста често пазарувам продукти от старите баби, които се събират на входа на пазара или около него на малки щайгички наредили букети от магданоз, лапад, коприва, киселец, босилек и тук - таме някой букет лалета и нарциси.

Обичам когато се прибера от пазар да разпределя всички покупки и се залавям с готвенето. Винаги готвя с любов, разбира се има моменти в които нямам настроение и тогава естествено манджите не ми се получават. Имала съм такива случаи, в които много бързам и ястия, което ми е любимо и винаги става адски вкусно, тогава има съвсем различен вкус.

Готвя всичко, нежно бебешки супички, яхнийки, местни и безмесни ястия, свежи витаминозни салатки. Обичам да точа тесто за кифлички, да режа малки триъгълничета, да ги навивам, нареждам в голямата тава и да намазвам с яйчице. Пристрастена съм към аромата на нещо препеченко, обожавам звука на къкрещо бобче. Като малка, като всяко дете разбира се, много мразех всякакви зелени подправки, които майка ми слагаше на всяко ядене. Още с първата ми манджа обаче оцених  безценните качества на тия подправки. И сега не мога да си представя ястие без да е подправено с нещо зелено. Пак от дядо научих една лятна зелена супа, с всички възможни ядливи тревисти растения.

Все се каня да си насадя на балкона сандъчета с пресни подправки ,защото има огромно значение дали ще сложиш в манджата сушени или пресни подправки. По тая причина мечтая да имам къща с малко дворче, зад къщата да си направя пъстра и уханна зеленчукова градина.

Кулинарията за мен се оказа изкуство, което искам да овладея почти до съвършенство. Единственото, което няма  да успея да опитам е съчетанието на хубавото вино със хубавото блюдо, просто защото не обичам и не пия никакъв алкохол. Но осъзнавам какъв пропуск е това.

Имам две любими книги свързани с храната и любовта, които препоръчвам на всички любители-кулинари да прочетат:

Лаура Ескивел – “Като гореща вода за шоколад” и “Афродита” на Исабел Алиенде

-         “Всичко сготвено от любим човек, е сладострастно, особено ако и двамата участват в приготовленията и използват случая, за да се разсъбличат весело, докато белят лук или чистят артишок”

От Алиенде съм запомнила, че на готвенето и готовото ястие трябва се да наслаждаваме, като на любимия човек, като на любовта. И когато човек е влюбен, може да сътвори чудеса в кухнята. Кулинарията може да промени човек до неузнаваемост и да видим у човека до нас неща, които досега не сме.

-         “Ако готварските книги са част от вашата библиотека, еротичната литература също трябва да присъства в нея.”

От всичките ми ежедневни занимания, готвенето е  единственото, което ми носи такава радост, наслада, душевен мир, спокойствие и релакс.

Все още съм любител кулинар, но това не ми пречи да съм запозната със съвременните технологии и терминологии в готварството. Единственото, което установих още с първото ми докосване до тая магия е, че най-голямото удоволствие се постига, ако имаш някого за когото да сготвиш любимото блюдо. Някой за когото ще сервираш с любов, ще украсиш чинията като платно за рисуване, ще поднесеш със ароматен сос и пъстра гарнитура, ще сложиш букет свежи цветя на масата и ще сложиш салфетка оформена като лебед.

Храната е тясно свързана с любовта, тялото, душата и сърцето. Страхотен пример за това са афродизиаците: Анасон, босилек, ванилия, горчица, естрагон, джинджифил, канела, лавандула, магданоз, морски дарове, какао, шоколад, яйца, мед, бадеми, авокадо, кокосови орехи и банани....списъкът е дълъг, но най-важното е, че това са все храни и продукти достойно за уважение.

Аз ще продължавам да се уча и да готвя винаги с любов. С любов правете всичко и вие.

I want my life back

От няколко месеца насам живея в един прекрасен град на 1500 км. от София. Град с дълга история, прекрасни старинни сгради, стари кули с часовници, каменен мост и тесни, и стръмни улички, много паркове, и къщички за птички по дърветата.

Град –средновековен център и един от културните паметници на страната.

Град включен в списъка на световното наследство на ЮНЕСКО.

Град с правила, усмихнати и спокойни хора, ярко синьо небе, чисто бял сняг и топъл дъжд.

Живея в един прекрасен уютен апартамент, имам си всичко необходимо- големи прозорци, кафяви платнени щори, много цветя на перваза, южно изложение, малко балконче и много слънце.

Само че дойдох тук, не защото много исках. Имайки предвид от къде идвам, звучи странно,  как е възможно да казвам, че съм дошла с нежелание.

Да отначало много исках, разбира се, тук е прекрасно, няма нищо общо с мястото откъдето идвам. Само че аз просто си искам стария живот, моя си живот. Тук живея нечий друг. Тук не съм себе си. Като оставя факта, че тук в момента не работя, защото все още не знам езика, рядко излизам, просто защото ми омръзна да излизам сама, не че няма къде и какво да се види. С времето установих, че не искам да работя тук, не искам тия хора да са ми колеги, не искам да живея тук, не иска да си пия кафето с тия хора.

Тук дойдох с човек, който не обичам, поне не и така както той мен и както се очаква от мен. Това ми тежи ужасно много. Правя неща, които не са ми толкова присъщи. Наложи се да дойда, защото моята мила родина не ми остави друг избор. Опитах, дадох и шанс, да си оправим отношенията, но тя на тоя етап отказва категорично. Не съм се отказала, естествено, пак ще опитам, след време.

Всичко в мене крещи – “Искам си стария живот”. Искам си оня живот, в който си живеех в моята крепост, в който всяка сутрин ставах в 7.30, оправях се и поемах по софийските улици, за да отида на работа. Искам си оня живот, в който си тръгвах от работа привечер, вървях пеша до в къщи, наслаждавах се на времето, хората, улиците, флиртувах с някой красавец, купувах си някоя дрънкулка от бутик в центъра и после пазарувах в кварталния супермаркет. Искам си оня живот, в който вечер с много любов правех най- вкусните манджи. Искам си оня живот, в който уикенда ставах на обяд, оправях се и отивах да се видя с приятелки, на чаша топло и ароматно еспресо, придружено с мнооооого клюки, споделяния, сълзи, смях и планове за бъдещето. Искам си оня живот, в който с такова внимание отглеждах цветята си, с такова желание оправях косата си, с такова желание си купувах обувки с последните си пари, с такова  нетърпение чаках уикенда, за да спя до късно и после да изляза с любимите си хора. Искам си оня живот, в който бях безумно влюбена в невъзможния, чаках с нетърпение телефонът ми да звънне. Оня живот, в който заради любовта бях красива.

Тук никога няма да имам нищо - верните приятели, семейството, дома и корените. Винаги всичко и всички ще ми бъдат чужди, както и аз за тях. Тук телефонът ми винаги ще мълчи, приятелите ми винаги ще бъдат само някакви букви на екрана на компютъра.  

И какво като тук има класно еспресо, улици без дупки, препълнени магазини, ниски цени и щастливи хора, като аз не съм себе си.....?

Въпреки, че вече не съм на 20 и времето ме притиска, не съм се отказала и няма да се откажа да искам и да се боря за стария си живот, колкото и трудно да става в България – милата ни родина, която ни прогони.

Дано когато дойде време с нея да се сдобрим, все още да съм способна, красива и искаща, а дотогава ще чакам, ще пиша и ще се надявам!

for you...

Днес няма да си същата, когато прозорците разтворят свойте длани и в тях нахлуе синевата да сбъдва трудните желания. Тъгата ще отстъпи, преклонила челото си пред падащи звезди....ще те обсипят люлякови мисли

и слънцето ще ти се стори друго- по-истинско и по-горещо и щом се отрази

във огледалото, по зайчетата на стената ще усетиш как някак неусетно си пораснала...

Не очаквай чудеса от живота, затова ти пожелавам  дни без болка, смях без мъка, слънце без дъжд, сила за деня, утеха за неволите и светлина по пътя!

Честит рожден ден, приятелко !!! Обичам те!!!

I will always love you.....

R.I.P.

I'll be back soon

Преди време се прибрах  при сърцето си, за малко, да прегърна любимите си хора, да усетя отново аромата им, да погледна отново в очите им, да напълня тъжната си душа със спомени. Прибрах се при отминалите дни, при моите си 4 стени, при моите си глътки въздух.

И въпреки, че прибирането у дома, беше свързано с едно много важно и трудно решение, успях да се насладя на всеки едни момент, успях да го съхраня, прилежно го опаковах и сложих червена панделка. И лошите моменти - не липсваха такива, и тях прибрах, защото и те са свързани с любимите ми хора. И лоши пак ще ги пазя, защото всичко това ме държи жива, далече от сърцето.

За съжаление, не можах да остана толкова, колкото ми се искаше, защото нямаше да мога да дишам още дълго, накрая “моето си”, щеше да ме задуши. “Моето си” не ми остави избор, или щеше да ме убие или трябваше да избягам. Избрах да избягам, за да се върна след време отново, тогава пак ще опитам да дишам без да ме е страх. Някой ден ще се върна при сърцето си, завинаги – онова сърце, туптящо и разбито, тайно копнеещо отново да забие със ритъма на дете.

Но дотогава ще започвам всеки път наново борбата с носталгията, различния въздух, свикването със реда, чистотата, правилата и тяхното спазване.

Някой ден може би ще се науча да се радвам на цветовете, които тук са по-ярки. Сезоните, които тук са по-осезаеми.  Хората, които тук са по-усмихнати и безгрижни. Изобщо на всичко, което тук и по-различно от “моето си”.

Някой ден сигурно ще се науча да бъда и тук и там, без това прескачане в различни реалности да оставя отпечатък в съзнанието ми.

Някой ден сигурно ще спра да плача, когато говоря от разстояние със сърцето си, когато то ми казва колко ме обича и колко му липсвам.

Дано само някой ден да не е вече късно, това време така бърза, така препуска....Някой ден ще ми се случи всичко това, дано само времето малко да поспре, да ме изчака. Имам още толкова много да кажа, да дам, да обещая. Искам още толкова много да прегръщам, да целувам, да обичам.

Но само там където е сърцето....

С няколко скалпа в задния джоб . . .

Правят ме различна. Неописуема, нечестна суета и битка до кръв. Трябва да се следи само пътя на парите. Всичко става гладко. Толкова просто и елементарно. Не съм такава. Не бих прегазила труп на познат или приятел за нещо, което не мога да усещам. Трябва да съм с кариера, защото съм на 30. Трябва вече да съм преминала школовка, сякаш под диктовката на Донасиен Алфонс Франсоа дьо Сад и да вървя с високо вдигната глава заради това, че  нося скалпа на няколко човека, в задния си джоб. Не мога да участвам в размазващата интрига на блатото, в което живеем. Винаги има какво да се каже и какво да се чуе и винаги има някой, който вече го знае. Пресмятания, предположения, разиграни предварително ходове. Шах и мат. Дори от това се изкарват пари. Лобита, клюки, канали с информация, знайни и незнайни агенти и всички свирепи до лудост. Ако можеше да направим една схемичка над хората в София и на нея се означи всеки с кого е свързан, нямаше да може да прозират лицата отдолу. От толкова много линии, чертички, тиренца и пр. Жалка паяжина с над милион оплетени жертви. Всички стават толкова еднакви, до неузнаваемост. Ценностите са принизени и еднакви. Няма багри, няма индивидуализъм. Някой беше казал, че пътят към звездите няма как да бъде равен – в нашата действителност всичко е водоравно. Какви звезди? Всичко е в посоката на изкарването на пари. Понякога това значи и надолу. Това цапа. Непоправимо е и амортизиращо. Аз искам да поема голяма глътка въздух, да усетя миризмата на мокра пръст и сняг, да почувствам онзи вятър, който ще донесе красивите неща, да разпери криле душата ми и да отпътувам. А всъщност мога само за момент да погледна над тълпата, да се усмихна на нещо, по изключение и пак ще се върна в нея и вероятно ще се смеся . . . ами в такова време живеем. А в съня си ще виждам рицари, тучни поляни и безгранична любов.

„На този свят да бъдеш добър човек е много трудно, защото трябва да бъдеш много силен за да превъзмогнеш последствията.”

Еverything gonna be alright 2012

Ей голямо тичане беше. И голямо ядене. А за харчене на пари, просто не ми се говори. Зарадвах близки и познати, някой от тях зарадваха и мен. Почти две седмици по-късно обаче започва да ми става малко сиво. Дали защото ентусиазма и унеса от празниците вече категорично ме напусна. Дали защото градът, хората, всичко се връща към нормалния си ритъм и то с бързи темпове. . . Имаше неща които си пожелах да променя през новата година. Имаше и такива, които категорично искам да запазя. Надеждите и мечтите в началото на всяка  нова година са зареждащи и завладяващи и по някакъв странен начин, в този период, сме склонни да си вярваме повече от обикновено. Това трае до към началото на февруари, когато вече така сме се затрупали с грижи, работа, ежедневни проблеми и текущи задачи, че сме забравили и че сме в нова година и че имаше нещо ново да правим. Всяко чудо за три дни.

Има и друго направление на очакванията – тези които не зависят от нас. Не се изисква нищо да променяме, да започваме, да спираме, а само да чакаме. Тук се възлагат много надежди – любов, деца, късмет и всякакви щуротии, които хората си очакват, но аз не се сещам в момента. Хубавото е, че ако не се осъществят, няма виновни. Не е като „ами още пуша, защото АЗ не събрах сили да ги откажа” или „ не забременях и тази година, защото ТОЙ още не иска”. Така проблема е визуализиран, има кого да обвиним и това го прави по-неприятно и сложно. Причината за провала има лице и освен, ако не е нашето собствено, имаме право да го пляснем. Хм,  като се замисля, това всъщност не е толкова лошо . . .

Средата на януари е. Все още е време само за очаквания и въжделения, много е рано за равносметки. Още можем да се усмихнем, така както се пулим пред компютъра, да се огледаме и да решим: аз съм страхотен/а, жив/а съм и имам цялото време на света да правя каквото си поискам. Ще си сътворя шарени неща в сивото ежедневие. Ще се смея на пързалящите по улицата хора и кученцата, които искат да ухапят снежинките. Ще помагам. Ще бъда непоправим оптимист. Ще пуша докато ми се пуши. Ще обичам повече от всякога и така . . . ще очаквам пролетта. А после когато родилните мъки на природата започнат и всичко пак се обнови и разкраси, тогава ще си поставя нови, весели цели за да съм щастлива. А всичко останало . . . Господ си знае работата.

 За новата година си пожелавам родители - майка и татко, които да ме обичат безрезервно, които да са до мен във всеки труден момент от живота ми, които за нищо на света няма да престанат да се обичат и да се разделят. Родители, които и 100 деца да имат, ще ги обичат еднакво. Пожелавам си истинско и голямо семейство, без което празниците не са празници. Семейство, което да е щастливо, просто защото се имаме един друг.

Пожелавам си приятели, истински приятели, които никога няма да ме предадат, такива, които ще са готови на всичко за мен, както и аз за тях, такива, които никога няма да ме огорчат, дори когато ми казват истината. Приятели, които никога няма да ме забравят, дори да отида на края на света, защото знаят, че аз никога няма да ги забравя.

Пожелавам си любов, ама като по филмите, любов, която ще разтърси и промени света ми, такава, която никога няма да свърши, дори когато накрая ще се е превърнала просто в навик и уважение, пак ще напомня, че съществува.

За новата година си пожелавам....... невъзможни неща, неща които никога няма да имам и да ми се случат.

Мили мои, ЧЕСТИТА НОВА ГОДИНА!!!

Пожелавай те си, мечтайте, но реални неща.

Дано сте живи и здрави през новата година и да намирате повече поводи да се усмихват очите ви!!!!