I want my life back

От няколко месеца насам живея в един прекрасен град на 1500 км. от София. Град с дълга история, прекрасни старинни сгради, стари кули с часовници, каменен мост и тесни, и стръмни улички, много паркове, и къщички за птички по дърветата.

Град –средновековен център и един от културните паметници на страната.

Град включен в списъка на световното наследство на ЮНЕСКО.

Град с правила, усмихнати и спокойни хора, ярко синьо небе, чисто бял сняг и топъл дъжд.

Живея в един прекрасен уютен апартамент, имам си всичко необходимо- големи прозорци, кафяви платнени щори, много цветя на перваза, южно изложение, малко балконче и много слънце.

Само че дойдох тук, не защото много исках. Имайки предвид от къде идвам, звучи странно,  как е възможно да казвам, че съм дошла с нежелание.

Да отначало много исках, разбира се, тук е прекрасно, няма нищо общо с мястото откъдето идвам. Само че аз просто си искам стария живот, моя си живот. Тук живея нечий друг. Тук не съм себе си. Като оставя факта, че тук в момента не работя, защото все още не знам езика, рядко излизам, просто защото ми омръзна да излизам сама, не че няма къде и какво да се види. С времето установих, че не искам да работя тук, не искам тия хора да са ми колеги, не искам да живея тук, не иска да си пия кафето с тия хора.

Тук дойдох с човек, който не обичам, поне не и така както той мен и както се очаква от мен. Това ми тежи ужасно много. Правя неща, които не са ми толкова присъщи. Наложи се да дойда, защото моята мила родина не ми остави друг избор. Опитах, дадох и шанс, да си оправим отношенията, но тя на тоя етап отказва категорично. Не съм се отказала, естествено, пак ще опитам, след време.

Всичко в мене крещи – “Искам си стария живот”. Искам си оня живот, в който си живеех в моята крепост, в който всяка сутрин ставах в 7.30, оправях се и поемах по софийските улици, за да отида на работа. Искам си оня живот, в който си тръгвах от работа привечер, вървях пеша до в къщи, наслаждавах се на времето, хората, улиците, флиртувах с някой красавец, купувах си някоя дрънкулка от бутик в центъра и после пазарувах в кварталния супермаркет. Искам си оня живот, в който вечер с много любов правех най- вкусните манджи. Искам си оня живот, в който уикенда ставах на обяд, оправях се и отивах да се видя с приятелки, на чаша топло и ароматно еспресо, придружено с мнооооого клюки, споделяния, сълзи, смях и планове за бъдещето. Искам си оня живот, в който с такова внимание отглеждах цветята си, с такова желание оправях косата си, с такова желание си купувах обувки с последните си пари, с такова  нетърпение чаках уикенда, за да спя до късно и после да изляза с любимите си хора. Искам си оня живот, в който бях безумно влюбена в невъзможния, чаках с нетърпение телефонът ми да звънне. Оня живот, в който заради любовта бях красива.

Тук никога няма да имам нищо - верните приятели, семейството, дома и корените. Винаги всичко и всички ще ми бъдат чужди, както и аз за тях. Тук телефонът ми винаги ще мълчи, приятелите ми винаги ще бъдат само някакви букви на екрана на компютъра.  

И какво като тук има класно еспресо, улици без дупки, препълнени магазини, ниски цени и щастливи хора, като аз не съм себе си.....?

Въпреки, че вече не съм на 20 и времето ме притиска, не съм се отказала и няма да се откажа да искам и да се боря за стария си живот, колкото и трудно да става в България – милата ни родина, която ни прогони.

Дано когато дойде време с нея да се сдобрим, все още да съм способна, красива и искаща, а дотогава ще чакам, ще пиша и ще се надявам!