ЧАСТ ІV

-            Искам да отида при Алекс. Искам да го погледна и да почувствам как да постъпя. Не мога повече. Това е най-страшния кошмар. Колебая се, може би. Но не издържам така. Моля те, мина достатъчно време. Почти месец. Тръгваме ли?

-            Готова ли си? Сигурна ли си? Прецени ли всичко?

-            Тръгвай!

Двамата влязоха в спалнята. Той не беше там. Маги изтича в кухнята и другите стаи, но явно Алекс не беше вкъщи. Беше готова да чака колкото трябва, за никъде не бързаше. Имаше нужда да усеща неговото присъствие. Да се приближи до неговите неща и така неволно седна на лаптопа му. Искаше да види снимки, съболезнователни писма в мейла и тъжни реплики във фейсбук. Искаше да се убеди колко много му липсва . . . . Зачете се в написаното на стената му. Погледна датата. Върна доста назад. Очите й явно не предаваха правилните сигнали до мозъка й. Не можеше да осмисли какво се случва. Препрочете всичко. Драматичните писания и тъжните мисли свършваха седмица след смъртта й. Никой след това не говореше за нея, не питаше, не коментираше. 7 дни след изчезването й от този свят, той беше продължил да се върти по абсолютно същия начин без да отбелязва липсата й. Сълзите се събраха в очите й, но тя вярваше, че хората може и да не говорят за нея, но това не значи че Алекс не страдаше. Отвори мейла. Върна се преди около месец и зачете личната му кореспонденция. Не бяха много хората ползвали този начин да изразят съболезнованията си. Сякаш повече колеги, отколкото приятели. А ето  . .. Ади му беше писала тук, колко съжалява и колко е трудно и двамата да живеят без Маги. Ади им беше позната, която така и не успя да й стане много близка, но имаше нещо много приятно и отпускащо в нея. Писмото й беше прочувствено и тъжно. Маги се очарова от тази искрена тъга в това момиче. Продължи да чете други писма. Смени деня, а!? Пак писмо от Ади. Същия стил. Следващия -  отново писание. И следващия и следващия . . . . 2 седмици страдание за позната бяха прекалени. После обаче се разреждаха, но малкото съществуващи приключваха с „ще се чуем довечера”. Странно!!! Маги се огледа. В апартамента беше светло. Дрехите й бяха прибрани, а част от нещата й въобще липсваха. Беше прекалено подредено, а Алекс не беше изключение от общото правило за мъж. Какво ставаше всъщност? Женската й интуиция започваше да я побърква. Вратата се отвори и я извади от унеса на ужасните мисли, че любимия не я е обичал достатъчно. Тя изтича за да го види, но всъщност ги видя. Ади смело влезе в кухнята, а той се събуваше до вратата. Младата жена извади вино от хладилника и взе 2 чаши от шкафа, който Маги така старателно подреждаше всеки път. Алекс беше пиян. Той се подпираше по мебелите докато стигне до дивана. Легна и с леко неадекватен жест запали цигара. Ади се приближи, даде му пепелник и чаша с вино. Седна срещу него, протегна своята за “наздраве” и след това я изпи на екс. Сипа си втора.

-          Как си? Май ти дойде доста алкохола тази вечер. – тя се усмихна, все едно беше доволна от този факт

-          Да. Май попрекалих. Благодаря ти, че ме изпрати, но нямаше нужда. Благодаря и за загрижеността последните седмици. Беше много мила.

-          Просто държа на теб. Искам да съм сигурна, че си добре. Травмата, която преживя беше болезнена. Имаш нужда от човек до себе си. Да не говорим, че живота продължава. И аз я обичах, но дългата до безкрайност скръб нищо не променя. Трябва да си силен и да продължиш напред.

Маги кипна от безсилие и ярост. Кучка! Не можеше да се пробва толкова елементарно да му промива мозъка. Не искаше това да се случва, но принципно Ади беше права. Живота му не свършваше до тук. Заболя я. Много.

-          Погледни ме! – Ади се изправи до дивана. Остави театрално чашата на масичката, обърна се към него и го погали по устните. Той не реагира. – Погледни ме, искам да ти покажа нещо, за което си струва човек да продължава да живее.

Маги онемя. Не можеше да повярва, че присъства на това.

-          Какво правиш? – Алекс се надигна леко несъзнавайки какво точно се случва.

Ади свали блузата си. Разкопча ципа на полата и тя се смъкна по хубавите й крака. Остана по бельо, което както Маги си помисли, не беше сложено случайно. Беше красива. Маги губеше почва под краката си, спомни си, че може да мести предмети и едва се сдържа да не направи нещо. Гледаше без да може да диша. Дъхът й бе спрял, а тялото й бе толкова напрегнато, че почти можеше да придобие физическа форма.

-          Алекс, искаш ли да ми помогнеш да продължа. .. . . – Ади се приближи до него, обърна се с гръб и клекна за да му даде възможност да разкопчае сутиена й.

„Е сега ще умра за втори път. Само ако го направи, само ако я погали, само ако ме забрави . . .”

Алекс не я докосна. Изправи се леко и седна на дивана. Полуголата жена се обърна и го погледна изненадано.

-          Явно не си разбрала правилно нещата. Допуснах те до себе си, може би, твърде близо. Объркан съм и неадекватен. Може и да съм ти дал грешен сигнал. Извинявай за това. А сега се облечи за да си спестиш тази унизителна ситуация. – Тя не помръдна – Може би животът ми ще продължи някой ден. Може би ще стане както преди, но сега на този свят съществуваме само аз и Маги. И ще продължи да бъде така. До кога? Нямам представа. Никога не съм обичал така и вероятно няма да обичам. В момента не ме интересува нито света, нито живота, нито хората нито нещо различно от нея. Разбери ме правилно, напивам се и спя постоянно защото – очите му се насълзиха – от един месец насам аз съм мъртъв.

Ади се разплака. Маги плачеше отдавна. Той взе чашата с вино и тръгна към спалнята.

-          Прави каквото искаш. Аз ще взема малко успокоителни и дано я видя пак в съня си . . . .

Ади се облече през сълзи. Чувстваше се жалка. Взе чантата си и излезе тихо.

Маги погледна след нея. Отмести поглед и за пръв път откакто беше мъртва се почувства жива. Изтича след Алекс. Той я обичаше повече от всичко. Не искаше да живее без нея и двамата искаха само да са заедно. Той легна на тяхното легло. Беше тъжен и замислен, Маги можеше да прочете мислите му, или поне така й се искаше да вярва. Тя легна до него напълно убедена какво трябва да направи. Той се отпусна заспивайки, а тя събра цялата си сила за да направи и двамата щастливи.

Маги отвори очи. В апартамента още беше тъмно. Чувстваше се изморена. Огледа се. Алекс лежеше до нея. Гледаше я с широко отворени очи. Тя трепна. Беше удушен. Части от секундата бяха нужни за да върне лентата назад и кръвта й да се смрази от спомена. Беше го убила за да са заедно. Беше мислила, че това е правилното решение. Беше преживяла най-големия ужас и се беше борила с всичките си демони. Беше сънувала. Сега той беше мъртъв, а тя беше живата. Сега реалния живот се превръщаше в кошмар и с всяка изминала секунда ставаше все по-страшен. Болката от съня беше пренебрежимо малка в сравнение с количеството нова такава, което сякаш започваше да раздира вътрешните й органи. Маги стана олюлявайки се, обиколи леглото и коленичи до мъжа на живота си. Целуна го, каза молитва и с неестествена решимост и вяра в действията си тръгна към ножовете в кухнята . . . 
 

  FIN

ЧАСТ ІІІ

Ангелът беше загледан в сериозното количество снимки, които му объркваха представата за веселие и преживявания на хората. Той се опитваше да различи, костюми, хора, места, крайници . . . .тези двамата са били доста колоритна двойка!

По ангелски чувстваше и възприемаше нещата в най-кристалната и идеалистичната им форма. По ангелски той долавяше и най-скрития звук от струните в душитe. Също така и безпогрешно усещаше искреността и чистотата на отношенията. Този факт в случая го правеше безумно тъжен и също толкова гузен  - осъзнаваше, че е сложил край на емоции, които рядко се срещат в такава чиста форма при хората. Гледаше някаква снимка от рожден ден. Алекс преливаше от любов, а Маги искреше от факта, че е до него. „Какво направих . . .”

Тя се появи тичайки в стаята и зададе въпрос, който го втрещи. Сега осъзна, че го е очаквал. Логична линия на мислене от нейна страна при тази ситуация. Въпреки това усети тръпки, които не му харесваха.

-          Моля? – обърна се към нея, все едно се надяваше, че гледайки я ще я накара да промени въпроса.

-          Чу ме. Греховете, извършени след смъртта, броят ли се? – Маги беше отчаяна. Страхуваше се и се срамуваше да говори за това, което постоянно беше в мислите й от сутринта, но чувстваше, че няма голям избор.

-          Не знам какво да ти отговоря всъщност. Това би било прецедент . . .

-          Ама нали се водя на отчетност докато съм жива само. Сега кой ме знае къде съм и какво правя. Освен това няма и да има доказателства, че съм аз. А ти си ми длъжник и ще си затвориш очите.

-          Да си затворя очите за какво? Какво искаш да направиш? – цялото му същество се сви, защото знаеше отговора.

-          Имам едно докосване. То е достатъчно да го убия. И ще бъдем заедно завинаги. Той не иска да е сам тук, аз не искам да съм сама . . . . – тя се замисли – където съм.

-          Ще можеш ли? – ангелът нямаше нужда от други обяснения.

-          Искам го повече от всичко. Предполагам, че ще мога . . . .

Маги се върна до леглото при Алекс. Той очевидно сънуваше и й стана ясно, че е кошмар. Въртеше се, очите му шареха бързо под клепачите, потеше се и от време на време издаваше стон като плач, а сълзите постоянно прозираха през дългите му мигли.

-          Дали си струва, любов моя? Дали можеш да живееш така? Аз не бих могла. Дали това, че те обичам толкова, би могло да бъде егоизъм? Струва ли си да погубя живота ти заради една любов . . . .

Ангелът я дръпна ужасен.

-          Чакай! Какво правиш? Недей, имам идея. Моля те, чуй ме.

Алекс продължаваше да се мята в леглото. Лицето му показваше болката от съня му, а тялото му изразяваше кошмара. Ангелът хвана за ръка Маги и я изведе от спалната. Тя нито се дърпаше, нито пък искаше да стане. Той я сложи да седне на един стол и клекна пред нея.

-            Маги, можеш да правиш каквото поискаш. Когато поискаш. Можеш да убиеш дори, само за едно нещо ще те помоля . . .изчакай малко. Нека мине малко време. Остави го да осъзнае какво стана с теб, да се съвземе малко и след това – оставям те на твоите решения. Искам само да си сигурна, че няма да направиш грешка. Да повярваш истински в желанието той да умре.

-            Да чакам!? Дали всъщност вече не съм в ада и ти си онази гад, която само ми гледа сеира. Дали е възможно да преживявам всичко това само заради твоята грешка. Абе вие нямате ли книга с оплаквания. Сигурно среща с големия шеф не мога да си уредя, но един сигнал поне да пусна?

-            Стига! Говоря сериозно. В достатъчно нарушения съм вече, позволявайки ти да правиш каквото искаш. Моля те, съсредоточи се.

-            Мога ли да се напия? А да се надрусам? А не може ли да проспя някакво време?

-            Не можеш! Ще си будна постоянно и през това време ще можеш само да мислиш . . . върху живота, колкото и иронично да е.

Маги стана, отиде до Алекс, целуна го във въздуха близо до устните му и излезе от апартамента. Тихо, прегърната от ангел.

В следващите дни тя обикаляше любимите си места. Гледаше децата в парковете и почти се усмихваше. Вървеше под дъжда. Подслушваше какво си говорят хората. Качваше се в нечия кола и пътуваше до някое непознато място. Хвана част от познатите си в изневяра. Вмъкна се в кабинета на президента и се направи че води разговор с него. Отиде зад кулисите на няколко концерта, след това и на няколко предавания. Всичко обаче се случваше извън нея. Тя просто гледаше филм, който когато свърши ще стане и ще излезе от салона без да се интересува за актьорите повече.

Минаха 3 седмици без да се доближава до Алекс. Намираше какво да прави почти по 24 часа в денонощието, но сутрин когато беше най-тъмно, точно преди да съмне тя винаги плачеше. Сега беше навсякъде и никъде и имаше всичко и нищо. Ангелът се появяваше от време на време, явно усещаше кога тя има нужда от някого, но после го гонеше в истерия. Е имаха и добри дни с малко смях и забавни разкази от миналото и кой как е умрял от известните личности.  Всичко за нея беше фон, а основното  . . . вече беше време да вземе решение.

Следва продължение......

ЧАСТ  ІІ

Маги седеше в парка. Беше прекрасно лятно утро и всичко наоколо беше толкова свежо и изпълнено с цветове, сякаш някой нарочно й показваше какво е загубила. Листата на дърветата и тревата  - наситено зелени. Малките незнайни цветенца  - събрали цялата палитра възможни багри. Слънцето играеше с клоните и люлките, а вятърът караше цялата картина да оживее. Тя усещаше миризмата на лято и вдъхваше живот през ноздрите си, но вече беше осъзнала, че той не й принадлежи. Част от хората тичаха край нея, други просто се разхождаха, а трети водеха кучета. Никой не поглеждаше към пейката. Нямаше какво да види там. Само някое кученце от време на време се спираше и сякаш взряно в нея за секунда помахваше опашка.

Маги стоеше тихо. Бяха минали няколко часа от новината за смъртта й. Беше видяла родителите си. Картината беше страшна. Толкова скръб и болка никога, никой не заслужаваше да изпита. Неописуемата тъга беше изписана върху тях. Сърцето й просто не издържа на гледката. Тя не можеше да си представи как се живее така. После беше обиколила няколко приятели – положението беше по-леко, но идентично. „Значи все пак са ме обичали много”  - помисли си тя. Не че това я облекчаваше в тази ситуация. Опитваше се да събере мислите си и достатъчно смелост за да види и него. Да отиде при любовта на живота си и да стои на разстояние.

Алекс беше Половинката. Буквално. Той беше мечтаният и слава Богу намереният. Имаха си техен свят и откакто бяха заедно никой друг не идваше в него. Само двамата и напълно самодостатъчни. Мечтаеха заедно, виждаха любовта еднакво и правеха планове за бъдещето като в приказка. Беше идеално! Щяха да се оженят след месец на една поляна. И двамата щяха да носят венци от цветя, а партито щеше да е невероятно. Маги беше творческа натура и обичаше щурите неща, с подчертан индивидуализъм. А той обожаваше това в нея и я подкрепяше във всяка лудост и беля. Алекс работеше много, но когато закъсняваше след работа винаги й носеше цветенце или символичен подарък. Целуваше я нежно ако е заспала, всеки път с „Липсваше ми, принцесо”, а през уикендите я побъркваше от изненади и романтични жестове. А тя- лудата глава го правеше най-щастливия мъж на света с безброй доказателства за любовта си. Понякога се страхуваше точно от това, че е прекалено идилично. Е . .. както стана ясно, имало е защо. Липсата му й причиняваше физическа болка. Имаше чувството, че никога вече няма да си поеме дъх докрай без него, че никога няма да се усмихне искрено и че нищо няма да бъде достатъчно красиво в негово отсъствие. Нямаше смисъл в нищо. Без него – по-добре да беше минала бързия трансфер.

Една топка излетя към нея. Тя инстинктивно се дръпна. Топката спря, някак си не върху, а в нейното тяло. Веднага след това дотича малко момченце, грабна я и се втурна към една възрастна жена. Маги се вцепени. Участваше в хорор филм насила и освен това осъзна, че не само физически е празна. Без любовта си тя наистина беше изпразнена от съдържание и това я плашеше.

-                      Добре ли си? – ангелът седна до нея и се загледа в небето. Толкова дълбоко и всеобхватно, че човек можеше с часове да не отмества поглед.  – Прекрасен ден. Реши ли какво ще правим?

Младата жена мълчеше. Докато стоеше сама на пейката в главата й се беше появила твърде страшна и шокираща мисъл. Със самото си зараждане обаче я накара да се почувства по-добре. После я уплаши и сега Маги не смееше да я изрече на глас. Ангелът отмести кичур коса, паднал пред очите й и я погледна съвсем прямо. Тя отмести поглед, все едно я беше срам да го гледа в очите.

-                      Какво става? Още ми се сърдиш? Мога да разбера . . .

-                      Не! И да се сърдя и да простя, резултата е един и същ. Освен това ти си симпатичен. Може би не най-големия професионалист, но ставаш.  – Маги се усмихна леко, а това беше жеста, който той чакаше за да махне от себе си толкова тежки неща. – Искам да го видя. Още сега. Нека отидем при Алекс.

Апартаментът беше тих и тъмен. Беше неестествено спокойно. Алекс седеше на спалнята. Не плачеше. Около него имаше снимки, дрехи и пепелник, препълнен с фасове. Гардероба беше отворен и всички дрехи на Маги бяха из цялата стая. Той стискаше една блузка в ръката си. Беше се върнал от погребението и не можеше да излезе от транса в който се намираше втори ден. Звънна телефона му. Той не помръдна. И пак, и пак, и пак. Не спираше да звъни от вчера, а мъжът беше говорил само с неговите и нейните родители, по задължение. Приятелите – напомняха му за нея. Беше дръпнал и щорите, защото светлината също олицетворяваше нея. Чувстваше се толкова сам, раним и отчаян. Не можеше да понесе още една мисъл, още едно усещане, което се отнася до смъртта на най-важния му човек.Не мислеше и не сънуваше. Просто бе затворил очи и си представяше, че не е там, че нищо не се е случило и че тази невъобразима болка не е негова. Стана и отиде до кухнята, където беше оставил успокоителните, които му дадоха на погребението. Изпи няколко. Махна звука на телефона си. Искаше само да поспи  в друга реалност и по възможност да сънува нея. Да са пак заедно и да може да я обича повече от всякога.

Маги и ангела се появиха в тихия апартамент и още с първия дъх от миризмата на вкъщи тя заплака. Влезе в кухнята и видя Алекс с някакви хапчета. Той тръгна към спалнята и тя го последва. Взе телефона си за миг, после го хвърли на пода и се зарови в дрехите й, разхвърляни по леглото. Жената седна до него. Гледаше как заспива. Приближи се и усети миризмата му. От сълзите си едва видя неговите. Той плачеше в съня си. Изведнъж се стресна от мисълта, че е изпил твърде много хапчета. Почувства се странно. Дали се уплаши или се зарадва? Тя виждаше болката. Ако имаше сърце сега, щеше да изхвъркне. Отново в главата й се появи онази срамна мисъл от сутринта. Имаше чувството, че се изчервява. Ами ако той не вижда смисъл в това да живее без нея? Ако най-важното и за него е да са заедно? А тя имаше право на едно докосване . . . Тя скочи от леглото и се върна при ангела.

-           - Греховете, извършени след смъртта, броят ли се?

Следва продължение.......

Top Gun

Денят беше чудесен. Не си спомняше друг такъв по-подходящ за полети откакто постъпи в Академията. На пук на домашните и на всички, които му втълпяваха, че не става за пилот. Предстоеше поредната тренировка. За първи път щеше да лети с Командира. Малко се притесняваше, но не от способностите си и как щеше да се представи, а и защото го познаваше по-скоро като обикновен човек. Та нали живееха и в един блок във военното градче. Колко вечери бяха осъмвали в игра на шах, или в коментари за поредния футболен мач. А и всяка неделя играеха в училищния двор футбол с останалите колеги. Последния път даже го контузи и за малко да се изпокарат. А днес.... днес щеше да лети с Него – живата легенда. Човека, на когото всички курсанти а и не само те гледаха като на полубожество и тихичко разказваха за него всякакви легенди и небивалици родени от пилотския фолклор, но голяма част от тях верни, макар и доста разкрасени. Покрай него се запозна и с Мая. Работеше в библиотеката на поделението, живееше в същите военни жилища и се грижеше сама за 2 годишния си син – Степан. Беше рускиня, мъжът и беше загинал при смяна на високоволтови кабели на летището – беше го изтласкала въздушната струя от приземяващ се изтребител право върху оголените контактори. Е все още не можеше да каже, че има нещо сериозно, но беше само началото. Периода на скритите погледи, двусмислените закачки, „случайните“ засечки в градината и първото излизане на кафе....

Даааа, денят наистина се очертаваше страхотен. Разбора мина по график. Щеше да лети първи. Огледа самолета, както пишеше по всички наредби, справочници и правила под зоркия поглед на Командира. Тук някъде свършваше приятелството и започваше службата с всичките й протоколи, йерархия и устави. Тук той беше Командира!

Всичко изглеждаше в ред. Самолета беше нов МиГ-УБ, постъпил скоро на въоражение. Бойно-тренировъчен, двуместен. Невероятно красива и изящна птица, като излязла от страниците на научно-фантастичен роман. Но със своите два двигателя всеки с тяга 50 kN (81,3 с форсаж) даващи му максимална скорост от 2500 км/ч и мощното му въоражение от оръдия и ракети се превръщаше в страховит господар на небето.

Е това беше... каза си той и се намести на предната седалка в кабината. Механикът затегна коланите, и след кратка проверка на системите изведе мощната машина на полосата за излитане. Адреналина му кипеше, а равномерното буботене на двигателите внасяше допълнителна тръпка в очакването. Най-после дойде разрешението за излитане. Придърпа дросела и освободи тягата задържана като духът от бутилката от онази приказка.... ха..... да но това вече не е приказка. От нетърпение беше дръпнал малко по рязко и самолета подскочи на място. „Не влизай в ада преди баща си, момче“, чу в слушалките гласа на Командира..... е да това оставаше.... да се провали точно сега. Най-добрия курсант. Не! Нямаше да го допусне... Отпусна спирачките бавно докато равномерното буботене на двигателите прерастна в оглушителен рев, и ускорението го залепи за седалката..... и полетя!

Полетът вървеше повече от добре. Тук той се чувстваше в свои води и водеше машината от една група фигури към друга все едно беше част от нея. Тоно, 6 точково завъртане, вираж, лупинг, обръщане по гръб.... Усещаше одобрителното мълчание в слушалките и уверенността му нарастваше с всеки завършен цикъл фигури. Оставаше последната – камбана. Тя не беше задължителна, защото се числеше към висшия пилотаж, но курсантите негласно я бяха включили в цикъла и също така негласно я отработваха с инструкторите. При нея изтребителя се издигаше с максимална мощност право нагоре и в най-високата точка оставаше почти на място като балансираше върху реактивните струи.... и следваше спускане, при което настъпва безтегловност, която с излизането от спускането започва да нараства рязко до умопомрачителното натоварване от 9 g, при което неподготвените губят съзнание и често пъти не могат да се свестят чак до кацането.

Той изправи самолета вертикално и освободи цялата тяга... индикаторите щяха да отчетат рязкото, преминаващо в постепенно изкачване на все по-голяма височина, с това и намаляването на скоростта до 0........ ето това е.... внимателно балансира тягата... 5, 4, 3..... самолета стоеше изправен на опашката си с нос насочен към безкрайността и сякаш искаше да продължи по-нататък, но някаква исполинска сила го държеше и дърпаше назад.... 2, 1... това беше... леко бутна ръкохватката напред, носа започна да се спуска, а с него и цялата машина докато застана точно на обратно – с носа вертикално надолу и нарастваща скорост към изведнъж започналата бясно да нараства земя.... и тогава..... „Предельная перегрузка, предельны уголь атаки!“ Беше Рита – роботизираният глас на изтребителя. Пилотите го бяха кръстили така, за по-весело.... но този път не беше весело, защото само секунда след това предупреждение светна аварийната лампа и сякаш зедно с нея той чу звука, който никой пилот не иска да чуе докато е във въздуха.... Заглъхващо свистене на намаляващи обороти. Погледна отново индикаторите... двата оборотомера отиваха към нулата а и всички светлини станаха червени..... двигателите бяха отказали, а самолета сякаш изведнъж освободен от някакви невидими сили полетя надолу.... Как полетя надолу, та той си летеше надолу, само, че сега не искаше да се подчинява... хидравликата беше изключила заедно с двигателите. Спокойно – чу в слушалките – беше Командира!!! Дърпай към теб! Не му давай да се завърти! Да, да точно така! Ами та това беше Командира! Той знае как да излезем от това идиотско положение... какво беше?! А да... дърпай към мен! Още.... Защо не се изправя мръсника! И тогава видя върху все по-нарастващата и приближаваща към него земя квадратчетата!!! Това не бяха просто квадратчета.... това бяха сградите на домовете.... мамка му – падаха точно върху града.....

Много е писано за секундата в човешкият живот, когато тя се разтяга, удължава, разпъва и в нея могат да се поберат часове.... Сега той за първи път го почувства... или го видя.... и досега не може да си отговори на този въпрос. Просто все по-помътняващото от спускането съзнание като че ли се освободи от всичко, което го подтиска, когато е засипвано с обикновената информация и се фокусира върху нарастващите кватратчета... не те вече не нарастваха, те летяха страмглаво към него... Какво трябваше, а да... към себе си.... силно... Командира? Какво става отзад? А .... да педалите... беше забравил за тях.... идиот! Но Командира ги натиска... само защо не се изправя... вече е много близо къде ще ударим мамка му... та там са всички, които бяха станали негови близки.... и Степан... малкия Степан с вечно провисналите панталони и майка му ... Мая...днеска ли имаха среща? Какво??? Кадет, катапултирай!!! Това ли беше всичко? Катапултирай... и край? А резервоарите са почти пълни... 6 тона керосин... не ти трябват даже заряди – така ще гръмне че ще се чуе отатък Стара планина... Не този път Комендире, не и този път сам няма да успееш! Оставам! Това е заповед курсант! Катапултирай! Не! Дръж тогава дявола здраво момче! Аз ще задействам ръчно помпата! Когато ти кажа натискаш запалване...

Колко е базкрайността? И в какво се измерва? Дали в една невърната книга от библиотеката, едно неспазено обещание за кино или безгрижният сън на едно 2 годишно хлапе, на което безкрайността му предстои? Или това е разстоянието от точката на незавръщате, която ако преминеш знаеш, че никога повече няма да кацнеш там откъдето си излетял? Тогава тя е била в онази безкрайно дълга секунда, в която само на някакви си 100 м двигателите сработили. И пак в нея се чула последната команда – катапултирай! Този път той скочил, на 50 метра от земята и на последната стотна от същата тази безкрайна секунда, в която разбрал, че Командира остава и няма да се опита да се спаси.... ще остане до последно докато бъде сигурен че и една гайка от обречения самолет няма да падне в опасна близост.... и тогава дойде кълбото от огън! Огромно, кърваво червено и ярко като слънцето.... Дойде заедно с удара в земята смекчен от парашута. Земята която сега толкова обичаше да усети под себе си и която толкова искаше да го вземе при нея, а създаде още една легенда.

 

                                                               

                                                                   ЧАСТ І

-          Здрасти!

-          Здравей!

Маги се огледа. Усети, че нищо не я  боли, но и почти нищо не различи около себе си. Кой беше този красив мъж и как така стана, че извади такъв късмет точно този пич да стои до леглото й. И каква е тази болнична стая? Твърде е светла или не, по-скоро твърде бяла . . откога има такива болници в България??? Опаааааааа тя дори не лежеше. Беше седнала. Облечена в бяло. И той е в бяло – може би е лекар . . . Тук явно дрескода е еднакъв и за пациентите и за персонала. Кой плаща за тази лудост? Тя се поизправи, разглеждайки уж помещението, но през цялото време съсредоточена в него.

-          Вие сте?

Той се усмихна. Не беше толкова красив, по-скоро беше одухотворен, очите му излъчваха добрина и погледът му й въздейства объркващо. Почувства топла вълна, но и нещо я притесни. Човекът помълча малко, гледайки я с невероятно умиление, сякаш гледа малко дете и после стана. Айдеееееее все по-зле става – този младеж е с рокля. Тя започна съвсем ясно да усеща, че нещо не е както трябва, но стана още по-зле когато той заговори:

-                     Аз съм ангелът, който те пази. Този, който трябваше да е до теб, когато колата те удари за да те предпази. Вие ни казвате ангели-хранители или нещо такова, но май в случая не отговарям на описанието. Не ми е за пръв път и знам, че няма как по-леко да го кажа . . . ти умря.

-                     А?

-                     По моя вина. Не трябваше точно сега да става, не ти беше дошло времето. Не бях до теб в този момент, не можах да те настигна. Е в този ред на мисли и ти имаш вина, разбира се. Караш като луда, а ние още сме си със старите възможности. Вие прекалихте с тези нови модели  и мощни двигатели. Просто не ми стигнаха сили да . ..

-                     Чакай, чакай  . . . .млъкни! Какво съм????? Как така умрях??? Ехооооооооооо аз съм на 32!!! И как така тогава съм тук? А къде е това тук всъщност? Къде е Св. Петър? А Господ? Това рая или ада е? А близките ми? Те знаят ли? И ти какъв си, такъв, некадърен??? Как не ме настигна бе? Все на мен ще ми се падне някой такъв. Ти си ненормален! Искам да си ходя или да се събуждам или не знам и аз какво, но това не може да е истина!!!

Тя трепереше. Искаше й се да хване мъжа срещу нея за реверите /роклите са без ревери, за съжаление/ и да го разкъса. Искаше й се и това цялото бяло около нея да изчезне и нещо да се промени. Да се върне към живота си. Да види хората който обича и да им разкаже за този абсурден сън. Губеше почва под краката си. Всичко в главата й се объркваше фатално и тя усещаше, че няма контрол над нищо и нещата не вървят в добра посока.

Той стоеше и я гледаше примирен и отново с очи, пълни с любов. Търпелив и спокоен наблюдаваше как тя се мята насам-натам. Тича на някъде в истерия, връща се, говори му несвързано, тича в друга посока и пак се връща за да му крещи. Изчака я да се поизмори и само се усмихваше. Това явно я дразнеше допълнително. Той застана сериозен. Тя се приближи вече бавно. Доближи го още и накрая застана на сантиметър от лицето му. Протегна ръка с един изправен пръст и го докосна.

-          Ти ме лъжеш! Знаех си! Аз мога да те пипна! Значи не си ангел! Казвай какъв си и това да свърша най-после. Изморих се, ще полудея.

-          Ангел съм. Докосваш ме, защото сега си от материя като моята.

-          Моля!?!?! Ти си луд. Айде да си ходим.

-          Да си ходим?

-          Да! Айде! Ти се махай, аз си отивам вкъщи. Някак си.  – тя се огледа и установи, че стаята, в която до сега тичаше, няма размер. Беше се изморила от движения, но не стигаше никъде и все си беше тук. – Как се излиза? Само смей да не ми кажеш! Айде тръгвай! Свободен си. Ангел ли си, ‘къв си, не те искам, вземи си отпуск. До живот. То пък Господ знае колко живееш . . Нищо! Не ми интересува.

-          Виж! Чуй ме! Само за момент.  – той я погали по главата и тя усети как цялата агресия, яд и безсилие се отдръпнаха от нея. – Ти никъде не отиваш без мен. Не можеш. Аз трябва да те заведа по пътя ти по-нататък.

-          Абе я се разкарай!

-          Моля те. Ако искаш ще стоим тук още мнооого време докато осъзнаеш какво става с теб Ще отговоря на всичките ти въпроси и когато си готова ще продължим.

Тя го зяпна. Да стоим тук?? Да продължаваме??? Заедно?? Е не!!! Това не се случва. Наистина ли беше умряла? Край! Точка. Това е. Съвсем мъртва, като онези другите умрели??? Не е възможно. И така изведнъж. Кво стана в тъпата катастрофа? Караше бързо, някой я удари . . . и айде сега ангели. А къде отиваше? При гаджето, разбира се . . .. Ето сега си остава вечно тръгнала нататък . . . .Ужас!

-          Ако предположим, че наистина съм умряла. Само го предполагаме – някакъв vip service ли получавам? Процедурата по трансфер не е ли по-бърза за другите?

-          Да – той наведе глава – нещо такова. Защото, както вече ти казах, грешката беше моя. Заради мен се случи инцидента и сега имаш право на някои извънредни неща.

-          А мерси! Нищо извънредно за умрели не искам. Предпочитам да съм си един прост ЖИВ човек.

-          Съжалявам! Извинявай! Но. . .

-          „Съжалявам! Извинявай!” ??? Стига бе. Човек се извинява за други, по-прости неща. Не можеш да ми се извиниш, че съм умряла. Ще те убия . . .

-         

Той хвана ръцете й и предотврати опита за убийство. Но я разбираше. Това беше нормално и щеше да търпи абсолютно всичко, докато свикне с тази мисъл.

-          Добре. Добре, ето успокоявам се. Ето сега приемам тази мисъл . . . .

Тя седна на бялото и заплака. Сълзите винаги му действаха по един и същи начин, въпреки дългия стаж. Той я прегърна и заплака с нея. Стояха така дълго време, а тя не можеше да си поеме въздух. Бялото и светло помещение изглеждаше красиво през сълзите. Те пречупваха светлината и стаята ставаше пъстра и с безброй малки квадратчета-картинки, пълни със спомени. Малките капчици се търкулваха по бузите и на двамата, но през тях той виждаше бъдещето, а тя отминалия си живот. Боже, за колко неща имаше да плаче. Като се започне от спомените от детството, през първата любов и летните ваканции, училището и щуротиите там, абитуриентския бал, летата на морето с безброй изживявания, студентските години и други тогавашни любови, работата си . . . . всичко. Най-тежка беше мисълта за близките – мама, тате, приятели и Алекс. Нейното момче, нейната най-голяма любов. Този, за когото бързаше преди катастрофата и всъщност този,  когото бързаше да срещне цял живот.

-          Нееееееееееееееееееееее . . . . . .. . .  само без него не!!!

Е, това не го изненада. Тази бурна спонтанна реакция, придружена от такъв изблик на отрицание, не можеше да е нищо друго – тя осъзнаваше, че е загубила любимия човек. Това винаги беше най-болезнената част и обикновено водеше до непредвидими действия. Маги обаче не буйстваше, не крещеше, не скочи да го бие пак, само шепнеше и плачеше. Седнала тихо, държеше главата си с две ръце и си говореше. Самичка, но на него . . . за последно. Погледна в бледото лице на ангела, миглите й бяха украсени със стотици бисери и изглеждаше още по-красива. Той повдигна вежди, а тя се обърна рязко и вместо да замахне го прегърна. Трепереше цялата и успя само да промълви:

-          Дай ми още един шанс, само още един шанс да бъда с него. Моля те! Само веднъж, само за малко . . . .моля те! Нищо друго не искам, само да съм с него . . .. Толкова неща не съм му казала . . . .

Ангелът й я погали, притисна я към себе си и й заговори нежно:

-       Знам, че ти е трудно да осъзнаеш всичко, знам, че не можеш да се адаптираш към това, но преди малко ти казах, че при теб нещата са различни. Вината за смъртта ти е моя и съм длъжен да направя нещо. Е, не че ще мога да променя общата картина, разбира се, но поне ще компенсирам частица от болката ти. Да, мога да ти дам време и възможност да видиш когото поискаш. Мога да скрия още време за теб, но те няма да те виждат. Няма да можеш да говориш с никого от тях и да бъдеш с гаджето си както си била преди. Не можеш да докосваш нищо, а  за близките си ще имаш само една възможност. Ако избереш да е с него, можеш да го докоснеш само веднъж.

Маги го гледаше. „Само веднъж” кънтеше в главата й. Беше се дръпнала от прегръдката му и просто присъстваше. Дали не чуваше или не слушаше. Лицето и беше изкривено. Болката беше твърде силна. Нямаше и сълзи. Очите й бяха празни. Плашещо празни. Това беше момента на крайното отчаяние. Границата с лудостта беше твърде тънка. Изведнъж сякаш нещо я събуди. Тя трепна, очите й сега бяха напълнили с пламъци.

-          Трябва да има начин да сме заедно отново. Трябва някъде на света това да е възможно или „шефът” ти да амнистира понякога. Просто трябва! Нали!? Моля те, кажи ми, има ли дори единствен шанс. Моля те . . .

-            Миличка, има разбира се. За да сте заедно . . . . . . трябва и той да умре....

Следва продължение.....

Fake angel with real experience….

Случи се преди няколко години, но от няколко дни споменът за този кратък период от живота й изплува много ясно, до най-малката подробност,  все едно е страдала от ретроградна  амнезия и невролога  и е предложил да участва в клинично изпитание на ново лекарство за възвръщане на паметта.

Преди години обичаше да се регистрира в сайтове за запознанства, обичаше да опознава хората, характерите, навиците, обичаше да търси грешки в правописа, да общува с хора, без да се натоварва с визуален контакт, да кара някой мъж да се влюби в думите й,  да намери нови приятелки, но там не й се получи, защото явно по тези места, за да заговориш жена, задължително трябва да си обратна,. Подбираше сайтовете, не искаше да се слива с пошлостта и грубостта. Избра един от малкото по-нормални, беше едноцветен, скромен като изпълнение, нямаше излишни банери, глупави послания. Там се запозна с него, един от многото, но някакси беше различен, хапчето все още не е подействало до толкова, че да си спомни ник-нейма му, но си спомни доста други неща. Различен – не задаваше обичайните въпроси-клишета, не искаше да я омая с думи, не искаше да спи с нея, не искаше да се срещнат още на втората реплика, не искаше да бъде някой, който не е. С него – тя също. С времето станаха близки, само от думите, но сякаш се познаваха от цяла вечност. Доста време никой не искаше снимка на другия, той не я лъжеше, че не е женен, че няма деца, Не я излъга, че търси предизвикателство, че хобито му е да пише- музика, текстове, кратки романи, за това какво се случва по белия свят и най-вече в неговия свят...щял да опише и нея в една от книгите си. Тя също не искаше да го лъже, не и него, с него искаше да бъде истинско, дори само в някакво пространство, в което никой не знае нищо, всеки можеше да бъде всеки и всичко е възможно. Неусетно връзката им се премести в скайп, всяка сутрин, когато пускаше компютъра си получаваше нежно – „Добро утро, нека е хубав денят ти”, виртуални прегръдки, целувки, цветя, усмивки, сълзи, торти...Пак някак неусетно всичко стана много интимно, бяха излизали на виртуални срещи, пиеха виртуално вино (тя не пиеше алкохол, но в интернет всичко е възможно)така преминаха на тема секс, беше прекрасно, толкова страстно го правеха, на обяд, сутрин, вечер, без да се виждат, без да се докосват, без да се усещат, освен с думите....Един ден започна да й изпраща цветя в офиса, вече истински, реални – жълти, обожаваше жълтите цветя, независимо дали бяха рози, нарциси, слънчогледи....един ден дойде и последният букет, след него всичко вече стана истинско - кърваво червени рози, но този път букета беше придружен от една бяла фирмена чантичка – бельо , страхотно, секси, черно бельо,на известна скъпа марка (определено имаше усет, за красивите неща, и зодията му го предопределяше) колежките и умираха от завист, постоянно получаваше цветя, никой не знаеше от кого са, какво става, видяха и чантичката и се струпаха на бюрото й, когато извади кутиите, всички ахнаха, дъхът и спря....Това беше прекалено ясен знак, че всичко вертуално вече трябва да се превърне в реално. Разбраха се, без изобщо да има някакви противоречия. Разбраха се, да е в хотел на нейна територия, искаше да се чувства по-спокойна, по-защитена, познаваше района и ако нещо се случеше, можеше бързо да си тръгне – все пак той можеше да е всякакъв, до последно се чудеше на смелостта си, но шестото чувство и инстинкта и за самосъхранение този път и подсказваха, че този мъж няма да я нарани, нито физически, нито сърдечно.....Тя имаше само едно категорично условие – не искаше да го вижда, не и с очите си, искаше да го „види” с всички други сетива, но не и с очите си. Не го излъга, че тя е по подробностите, най-малкото нещо, може да я отблъсне, страхуваше се, че ако го погледне, ще се развали всичко, а искаше да изживее този момент до края. Разбраха се, че тя ще бъде със затворени очи през цялото време...В деня в който трябваше да се видят, тя си тръгна от работа, мина набързо през един скъп магазин за бельо и си взе силиконови чорапи, въпреки, че щеше да облече панталон искаше, когато той я съблича, да стига бавно до същноста. Избра семпли, но все пак секси чорапи, обичаше да е ненатрапчива, семпла, но секси и все пак, не трябваше да изглежда, като лека и евтина жена. Беше се разбрала с една от най-близките и приятелки-ангел хранител, да я закара до хотела, и да я изчака отпред 10 мин, след като се качи, в случай, че има нужда от помощ....(нищо не се знаеше)

Прибра се доста късно, погледна часовника – не оставаше никакво време до срещата, взе си бърз душ, оправи си косата небрежно – времето я притискаше, сложи лек грим, като подчерта основно очите, който щяха да са затворени и той все в тях щеше да гледа, с надеждата  тя да ги отвори, сложи си черно поло с гол гръб, обу новите силиконови чорапи, естествено бельото, което той и беше изпратил, спортно елегантен черен панталон и черни пантофки с малка панделка отпред. Сложи и любимия си парфюм, който винаги оставаше аромата си по възглавницата й грабна чантата и тръгна – приятелката и вече я чакаше долу, а закъсняваха. Докато пътуваха, тя му написа смс, че пътува към него, той и отговори с номерана стаята и че няма търпение да я види Стигнаха до хотела бързо, беше в съседния квартал.. Двете постояха в колата известно време, сърцето и прескачаше, лудо искаше да се успокои малко, преди да се изгуби в неизвестното. Двете се посмяха малко, пък и така той щеше да тръпне в очакване, къде ли се бави тя. Влезнаха двете до рецепцията, приятелката и идваше направо от работа, беше облечена в строг, елегантен червен костюм – стегнато, вталено, секси сако, с големи ревери, тясна пола, до коляното със силиконови чорапи и много високи червени обувки. Рецепционистът онемя в момента в който двете нахлуха през вратата, изглеждаха толкова различни една отдруга, естествено, първото нещо, което човек би си помислил в тази ситуация, е че двете са проститутки, но не им пукаше, а тя даже се почувства още по- секси, още по-възбудена, адреналина окончателно изпълни вените й. Съобщиха на момчето зад рецепцията, че я очакват, той даде напътствия как да стигне до номера на стаята, качиха се в асансьора и на нейния етаж двете се прегърнаха и там се разделиха. Когато вратите на асаньора се затвориха и приятелката й изчезна от погледа й, тя осъзна, че е сама в някак тъмен коридор пред една бяла врата, зад която я чакаше някой...Нямаше много време, отвори вратата, очаквайки да влезе в стаята, но се озова в още един безмислен коридор с други врати, едвам видя номера на стаята, която и трябва, коридорите бяха с прекалено приглушена светлина....почука на вратата, плътен мъжки глас я покани да влезе. Тя натисна дръжката и....вече беше там. Със затворени очи, попита го къде е, не можешеда го види, но усети дъха му много близо до себе си, той хвана ръката й и тя почувства топлина. Първото нещо, което и каза беше:

- „Искаш ли просто да те прегърна, да ме усетиш”

Тя се съгласи и изведнъж потъна в обятията му, нежни, горещи, силни в същото време сигурни и спокойни обятия, от прегръдката разбра, че е много висок, мускулест, силен мъж. Останаха прегърнати сигурно десетина минути, без да си кажат нищо. След малко той леко я отпусна от  нежната си схватка, тя хвана ръката му и той разбра, че нейната иска да намери лицето му, започна да опипва всяка частица от него, потъна в един друг свят - света на тъмнината, всичките й останали сетива се изостриха до краен предел, възбудата нахлу в цялото и тяло, той усите потреперването й и предложи да отде в банята, за да може тя спокойно да отвори очи и да разгледа стаята. Стаята беше голяма, с голям прозорец, без тераса, отново много приглушена светлина в червено и оранжево, елипсовидни нощни лампи, тоалетка срещу огромно легло, над нея огледало, отстрани маса със кожени кресла, от дясно на леглото голям трикрилен гардероб. Погледна леглото и тогава видя разхвърляните розови листенца, голямо сърце, оформено от ярко червени гирлянди от пера и в средата любимият и черен шоколад. Гирляндите и се видяха страхотен кич, но си наложи, това да не и направи толкова лошо впечатление, все пак се беше постарал,  реши да наблегне на розовите листенца разпръснати из цялото легло и шоколада....На масата имаше напитки, всякакви, тя не пиеше много неща, и той искаше да има от всичко, в случай, че все пак нещо освен вода и се допие. Когато беше готова с проучването на обстановката, му каза да излезе, чакаше го на едно от кожените кресла, усети, че сяда пред нея, беше адски неловко, не знаеха какво да си кажат, а бяха вече толкова близки – виртуално. След време се разговориха много, но почти нищо съществено, опитваха се да се предразположат и отпуснат взаимно, гласовете им трепереха, но въпреки това, неговият глас си оставаше плътен и секси. Тя от време на време се обръщаше с гръб и отваряше очи, защото я заболяваха от напрежение, беше странно, да общуваш с някого на живо и да не го поглеждаш, мозъкът даваше на очите й сигнали, че се изморяват. А когато ги отвореше, така и се искаше, когато се обърне, да не ги затваря, но страхът, че може да се разочарова от това което ще види, ги затваряше пак. Искаше той да е само глас, думи, аромат, усещане....

 Както обикновено става неусетно се озоваха в голямото легло, бели завивки, дълбоки и меки, огромни възглавници, той я съблече бавно и нежно, бяха толкова притеснени, че там вече всичко започна много бързо и свърши много бързо....тя почти не разбра какво всъщност се случи в това легло, усещаше тежестта на тялото му, аромата му (скъп мъжки парфюм примесен с аромата на скъпата пура, която пушеше)усещаше целувките му, не знаеше кое първо до целуне - кожата й, устните й, косата й, гърдите й...трепереше, изведнъж силния мъж се превърна в неуверен гимназист...и така свърши. Стана притеснен и каза, че отива в банята, след него влезе и тя, той съжали след това, че не и е предложил да си вземат душ заедно....съжали за много неща, които от притеснение не се беше сетил да и предложи. Тя излезе от банята, със затворени очи, вече познаваше тази стая, лесно се ориентираше. Облече се бавно и секси...знаеше, че той я гледа...мълчаливо. Погледна си телефона, видя че минава 1 след полунощ, за първи път го излъга...че трябва да се прибира, защото...някаква глупава лъжа. Изведнъж вече не и пукаше за него, нещо се преобърна, нещо се развали, нещо се срути. Макар и със затворени очи, тя разбра, че не му стана приятно, че тя иска да го остави. Попита я защо, какво стана, къде е сбъркал, тя пак смота някаква лъжа...не искаше да стои повече там, изведнъж той се беше превърнал в непознат....гръбна бързо чантата си, така както я грабна от вкъщи преди да дойде при него и просто излезе от вратата, облегна се на нея, след като я затвори зад себе си и отвори очи с невероятно облекчение...изведнъж почувства нужда да избяга от там, задушаваше се....тръгна пеша по стълбите, буквално тичаше надолу, минавайки през рецепцията забави ход, да не бъде разбрана погрешно, но пък както от това.

На вън стояха дежурните таксита, нахлу в първото възможно и каза адреса на нейната крепост, най-сигурното място на света....

Той продължи да я търси, търси я до днес, но тя вече не беше същата.....изживя, това което искаше, повече нямаше нужда от него.

П.П. Всяка прилика с действителни лица и събития изобщо не е случайна.