Новият брой на едно женско списание, което си купувам на всеки две седмици,
ме вдъхнови днес, да споделя публично едно усещане, което ме обзема всяка
година по това време - усещането за лято и как да го съхраним.
Винаги ми става тъжно, когато лятото си отива,
когато чувам студеният, есенен вятър да се промъква в звънтящите златни листата
на тополите, вече студените утрини и вечери, ранното оттегляне на деня. И
колкото и да обичам аромата на печена тиква и кестени във въздуха, есенните
боти и якенца, прохладата и свежестта, пъстрите дървета и храсти в цветовете на
“Густав Климт”, лятото си е лято и нищо не може да го замени.
Нищо не може да замени леките и цветни къси панталонки, кецовете и
тениските, банския, и нежното плажно мляко, плажната чанта пълна с пясък,
мократа хавлиена кърпа, шума на вълните, мириса на прясно косена трева,
обсипаната с маргарити, петунии, мушката, хортензии и свежи зелени алпинеуми,
градина. Нищо не може да е толкова синьо, като небето и морето лятото, нищо не
може да е толкова вкусно, като сочните праскови, напращялата диня, чушките с
доматен сос и таратора, нищо не може да е толкова ароматно, като меките,
презрели смокини и цъфналото дафиново дърво.
Нищо не може да замени летния златен загар на кожата, който придава на
човек толкова здрав вид.
Незаменимо е усещането за планиране на лятната отпуска, стягането на
багажа, за морето, плановете как да прекарам максимално релаксиращо и да
забравя, за това което ме чака цяла година.
Обичам лятото повече от всички други сезони и все си мисля, че като зимно
бебе би трябвало да обичам зимата, но не е така.
Винаги си оставям пясъка, посипал се от кърпата
и банския, в плажната чанта, сложила съм си мидички, рапанчета, раковини и
морски звезди в една плетена кошничка. Опитвам се и да мисля цяла година лятно,
лежерно, топло, синьо, по детски наивно....
От доста време насам ми е едно тъмно в сърцето и тогава някак си
интуитивно, на сърцето му дойде много тая тъмнина, и ми подсказа че трябва да
си сменя гардероба, та все гледам да се
обличам цветно, слънчево, поне да не ми личи отвън мрака.
Отварям прозорците, дърпам щорите, правя си силно ароматно кафе, с мляко и
кафява захар, и излизам на терасата, вдъхвам топлината, слънцето и детските
гласове от парка и доволна си паля
цигара.
Какво повече му трябва на човек...!
Така се зареждам аз, от слънцето сигурно затова го обичам тоя сезон
най-много, защото само тогава ми е светло и отвътре и отвън.
Затова и зимата лакирам ноктите си все в ярки и различни цветове, затова
все гледам да слагам поне един аксесоар с цвят на лято, затова все се подсещам,
че трябва да запазя детето в себе си, когато ходехме с баба и дядо на море и
стояхме цели 15 дни. Когато играехме пред блока на ръбче, народна топка и
скачахме на ластик, крадяхме дини късно вечер от търговците опънали шатра на
тревната площ между блоковете, цепехме динята в масата за тенис на детската
площадка и се омазвахме целите заравяйки лица в големите сочни парчета.
Тези спомени ме вдъхновяват да споделя още едно чувство, но то е съвсем
друга тема, която някой друг път ще нарисувам с думи.
Искам да запазя лятото завинаги –освен пясъка в плажната чанта, там слагам
и капки плажно масло, няколко счупени мидички, в едно ъгълче скатавам малко
аромат от праскови и няколко семки от сочна диня, смачкана сметка от някое
плажно капанче, прилежно увивам в салфетка, да не изветреят-мноооого спомени,
много въздишки и сноп слънчеви лъчи вързан с ярко оранжева панделка.
Не си отивай лято, бъди винаги в сърцето ми...
Няма коментари:
Публикуване на коментар