Никога не се беше чувствала толкова объркана...замина, за да избяга, а сякаш досега беше тичала срещу себе си. Минал е повече от половината и живот, а още не може да намери себе си, мястото си, дома си, сърцето си- онова ръждясало сърце, което отдавна не бие със същата сила, ентусиазъм и желание, като преди.
А сега накъде...? Не знаеше какво да прави, нещо се обърка, дали е още рано да взима решения, дали пак да замине, за да бяга и този път накъде, ако се върне, пак там от където беше тръгнала, всичко започва от нулата, само дето тая нула ще е много по-трудно да нараства там, отколкото, където се намираше в момента. Имаше всичко, като всяка жена естествено търсеше повече, нещо друго, но при нея го нямаше най-важното – щастието, сърцето...Кога го изгуби, някъде във времето, някъде неусетно, за това ли не намираше мястото си, дома си, защото домът е там, където и сърцето....?
Стоеше сама и тъжна, нямаше сили и да плаче, защото беше изтощена от мислене и премисляне, какво да прави със живота си, или поне тая част, която остана от него. Толкова много неща я тласкаха назад, където не е хубаво, но това беше скапаното й минало, от което така бягаше. В същото време, трябваше да остане там където е, защото това беше шанса й....за какво- за по-добър, по-спокоен, по-силен, по-искан живот. Само, че какво искаше тя.....жена -може ли да знае какво иска изобщо. Като всеки човек не спираше да търси щастието, но с времето вече знаеше какво иска, но просто не го намираше.
Сега в новия си живот, излизаше сутрин на терасата, поглеждаше градината пред себе си...и как и се искаше, всички които обича, да седят на пейката под бора, и да я чакат с чаша топло, ароматно кафе и силна цигара.....
Толкова малко и трябваше, толкова малко искаше, но живота и вече се беше объркал толкова много, че беше почти невъзможно да оправи нещата.
Беше наговорила толкова много лъжи, беше наранила толкова много хора, нея я бяха тъпкали толкова много пъти, беше обръщала гръб на толкова много съдби.
Отново и отново, назад или напред, къде щеше да е щастието, да стиска ли зъби и да търпи или да поеме нататък, сама...отначало....можеше да затъне още повече, можеше и да изплува, само да имаше някой, който да и подскаже....нямаше време за поредната грешка.
И сега какво надпреварата с времето продължава…, спряла е за малко и се чувства, като малко животинче, затворено в малка клетка – пищи, бие, блъска.... свободата копнее...щастието и сърцето, онова ръждясало сърце, което отдавна не бие със същата сила, ентусиазъм и желание, като преди.
Ще се надпреварва с времето и ще чака края, когато и двамата просто ще спрат....окончателно.
Няма коментари:
Публикуване на коментар