Ретроспекция на мечтите

Бях седнала на удобно място вкъщи, пушех цигара с цялото възможно удоволствие на това усещане, държах чаша хубаво вино и прескачах от песен на песен от един любим диск. Блуждаех на някъде, но стигнах до една определена – текста, разбира се, е  любовен и леко тъжен. Заслушах се във всяка дума и тон и докато съпреживявах драмата на изпълнителката се загубих . . . Замислих се, не знам защо, за пропуснатите моменти. За това за какво си мечтал като малък, как всъщност се е стекъл живота ти и какво се случва сега. Отнесох се в спомени, в случайно запомнени картини, миризми и усещания, които иначе отдавна съм затворила в някоя забравена глава от съществуването си. Не съм сигурна дали от песента или просто от спокойствието в този момент, но в главата ми, без полюсни настроения, преминаха всичките идеи, въжделение и очаквания от преди. От мечтите на детето до осъзнатите желания на възрастен индивид. Това не беше равносметка /и слава Богу, иначе щеше да е тъжна/, това по-скоро бе само ретроспекция на мечтите. Оставям  на страна колко от тях са станали реалност, но излизайки от този транс осъзнах, че може би наистина процеса порастване е обратнопропорционален на възможността и желанието да мечтаеш. Колкото по-назад във времето се връщам, толкова надеждата за бъдещи случки, постижения и емоции е по-голяма, по-сетивна и непримирима. Колкото повече се доближавам до сегашните си години, виждам, че нещата доста се приземяват. Ставаш прозаичен и прагматичен и се лишаваш от удоволствието на очакването. Нима точно периода докато постигнеш нещо не е по-хубав от акта на получаването му . . . Но за да стигнеш до нещо – трябва да го поискаш. А колко малко неща искам сега, в сравнение с преди. А нали човек е голям колкото са големи мечтите му!? Започваме живота си като големи хора явно, а го приключваме като все по-малки. Странно, нали!?