От доста време не бях разхвърляла катранените си мисли по екрана......
Единствената надежда, която ми остана, е че все някога ще ме прочетете щастлива, все някога ще намеря причина, да се усмихна.
През всичките тия години си мислех, че съм просто една колекционерка на спомени, мигове, чувства, емоции, любовни букети, картички, плюшени сърца, че всичко, което събирам, няма да повлияе на душата ми, сърцето ми, на мирогледа ми, на желанието ми за живот.
Толкова много ме обичаха, толкова много обичах, но винаги имаше край и винаги неблагоприятен за мен, неискан, неочакван. Влюбвах се в този, който не беше за мен, който не виждаше смисъл в мен, накрая бях с този, който не поддържаше духа ми, не изпълваше сърцето ми..... разбрах ,че е по-добре да те обичат, без да обичаш. Естествено всичко е празно, кухо, мирише на мухъл, влажно е, студено, но спокойно. Толкова отдавна не са се смяли очите ми, че вече нямат цвят.
И колкото и да продължавам да твърдя, че не е така, все пак любовта е тази, която осмисля тоя скапан живот.
Един ден отворих кутията с колекцията и разбрах, че през цялото време съм събирала само мъка, сълзи и тъга.
А моите спомени, мигове, емоции и чувства, някой ги беше откраднал, завързал в дебел черен чувал и изхвърлил.
Клиширано, кратко, точно и ясно - аз съм поредният жалък, самотен и мразещ живота си ангел, останал само с една кутия, пълна с тъга.
Няма коментари:
Публикуване на коментар