Strawberry flavour

От както съществува блога искам да разкажа една история, за едно приятелство. История, която все не се осмелявам да споделя, може би най-вече пред себе си.

История, която ми тежи вече толкова години, стои ми като буца в гърлото, която съм споделяла с приятелките си и все със сълзи на очите. История за една прекалено скъпа за мен приятелка, която преди време загубих, защото аз не бях добра приятелка.

Отдавна не съм писала, вече си помислих, че музата ми изчезна завинаги.

Но ето, че отново се появи в лицето на тази приятелка, за което и благодаря!

А колко много благодаря трябва да и кажа, за цялото това време през, което ми беше приятелка, само тя знае.

Беше преди много години. Запознахме се на работното ми място, тя беше нова колежка. Беше едно сладко, русо миньонче, със заразителна усмивка, с плам в очите и неспирна енергия. Изглеждаше, мила, добродушна и така вдъхваща доверие.

Беше лято и излизах полагаемата ми отпуска – тогава 1 месец. Трябваше някой да ме замества. Въпреки, че тя не беше на моята длъжност, избраха нея за заместник, поради това, че беше нова. Така започна всичко. През този месец поддържахме връзка по телефона, след като се върнах на работа просто с времето и с работата станахме приятелки. 

За мен тя беше сродната ми душа, знаеше всичките ми тайни, аз нейните също (или поне така си мислех) Оказа се, че живеем в един квартал, доста близо едно до друга. Ходехме си често на гости, излизахме заедно, въпреки че обкръжението ни беше различно от време на време се събирахме с приятелките на другата. С тогавашното и гадже също се сприятелихме, с брат й, с родители те й се запознах с времето.

Наричах я “ягодка”, не знам защо, просто така ми дойде един ден. Едно мое гадже, често ме питаше какво прави ягодата. Бяха се запознали веднъж.

С времето и двете напуснахме работата, която ни беше събрала, но се чувахме и виждахме всеки ден. Споделяхме емоции, чувства, грижи, смях, всичко което става между приятелки. Сменихме мъже, работа, цветове на коси, зими с лета, но си оставахме приятелки. Тя беше от хората, които не могат да ти откажат, беше до мен всеки път, когато имах нужда от нея, дори за някакви прищявки, можеше да е адски заета, но оставяше всичко и идваше. Винаги намираше време за всичко и за всички, само тя си знаеше какво й коства.

Само че, с времето  осъзнах, че аз не бях такава приятелка за нея, не бях винаги там, където тя имаше нужда от мен.

Така един ден тя замина с мъжа на живота си мнооооого далеч. И това беше нашия преломен момент.

Продължихме да поддържаме връзка, по телефон, по интернет, както можехме. Спомням си толкова ясно, как се притеснявах, когато дойде времето да ражда....За нея, там с него, започна новият й живот- трудно, странно, хубаво, всякакви емоции забъркани в една голяма каша, които жадно попивах от всеки нейн и-мейл. Това крехко момиче, понесе и още понася толкова много удари, и с такава енергия и положителна нагласа посрещаше всяка трудност, че ме изумяваше.

Беше й се събрало много, когато аз направих една детинска, егоистична глупост, която се оказа, че е  преляла чашата на нейното търпение. Оказа се, че с времето малко по малко, съм разбивала сърцето й, трупала е, таила е всичко в себе си и не е искала да ми сподели къде греша, с какво я наранявам, каква приятелка съм, и каква трябва да бъда. Моята ягодка изля целия гняв върху мен, съвсем заслужено. Болката, която изпитах няма да забравя, докато съм жива. Забиваше бързо и рязко ножовете в сърцето ми, защото аз бях разбила нейното.

От тогава не съм спирала да мисля за нея, опитвах няколко пъти да осъществя контакт, колко пъти се извинявах, осмислила вече грешките си. Знаех, че не мога да върна времето назад, че нищо нямаше да е същото, но исках да й покажа, че може да има приятел, който никога няма да я изостави и предаде, можех да бъда такава (донякъде исках да го докажа и на себе си) Аз самата, осмисляйки дълго време тогавашния ни разговор, останах силно разочарована от себе си, не вярвах, че съм такъв човек, докато не ми го казаха в очите.

При разговорите ни във времето, разбрах, че и други близки са я разочаровали, но такива сме ние хората – винаги нараняваме, тези които обичаме

И така опитвайки се да възстановя поне малка частичка от сърцето й, а тя отговаряйки толкова студено, далечно и просто от куртоазия, се изгубихме отново. 

И пак не съм спирала да мисля за нея и за начина по който да си я върна, нищо че отдавна вече не живее в нашия си топъл и зелен квартал, през 3 блока.....

Никога няма да забравя цветята, които ми подари, когато се изнасяше от блока, за да се събере с мъжа на живота й. Това бяха най-обичаните от мен цветя в дома ми (хаотично се сещам за разни неща) Помня всички готварски рецепти и съвети, които ми е давала, помня и любимото и кулинарно списание, по това време – “Бон Апети”

Последният път, когато съдбата ме тресна по челото със знак, че трябва отново да опитам да се поправя, беше това лято, когато пак тя- съдбата ме сблъска с човек, който плашещо изумително приличаше на нея и визуално, и по маниери, и по глас, и смеха й беше същия.

Та от скоро отново се опитвам да си я върна, и отново знам, че никога няма да е същото, но искам да знае, че аз съм там някъде и когато и да има нужда от мен, дори да не мога да дойда физически, винаги ще направя нещо за нея. Искам да знае, че не съм спирала да мисля за нея, че винаги ще е в сърцето ми и ще бъде най-скъпата ми приятелка, въпреки че не съм го показала.

За нея сигурно отдавна не съм същата емоция, същия спомен..и това ме натъжава още повече, но няма да се откажа.

Прости ми приятелко, за да мога да си простя и аз!